* * *
Разходката я отведе до гарата, където Урсула поздрави Фред Смит, който килна железничарската си фуражка като възрастен.
Усещането за очакване си оставаше, едва-едва понамаля, докато тя гледаше как влакът се отдалечава пуф-паф към Лондон. Тръгна обратно и срещна Нанси, която събираше експонати за колекцията си. Двете поеха обратно доволни, а не след дълго ги настигна и Бенджамин Коул с колелото. Спря, слезе и каза: „Мога ли да ви придружа до дома, дами?“ по начин, който пӝ прилягаше на Хю, и Нанси се изкикоти. Урсула се зарадва, че от следобедната горещина бузите ѝ вече бяха достатъчно порозовели, защото усети как се изчервява. Отскубна снопче трева и започна да си вее (без резултат). В крайна сметка предчувствието ѝ не я бе излъгало.
Бенджамин („Наричайте ме Бен – каза той. – Напоследък само родителите ми ме наричат Бенджамин.“) вървя с тях до портата на семейство Шоукрос.
– Довиждане – сбогува се той и отново се качи на колелото за краткия път до входната врата.
– О – прошепна Нанси, разочарована заради нея, – мислех, че поне ще те изпрати до вас.
– Толкова ли ми личи? – попита посърнала Урсула.
– Доста. Няма нищо. – Нанси я потупа по ръката, сякаш тя беше по-голямата с четири години. – Май закъснявам, не искам да пропусна вечерята – каза тя след това и се затича по пътеката към дома си, прегърнала намерените съкровища, тананикайки си „тра-ла-ла“.
Нанси бе от момичетата, които наистина си тананикат „тра-ла-ла“. На Урсула ѝ се щеше и тя да е от тях. Обърна се да се прибира, най-вероятно и тя бе закъсняла за вечеря, но в този момент издрънча звънец на колело, Бенджамин (Бен!) летеше към нея.
– Забравих, другата седмица организираме празненство в събота следобед. Майка каза да те поканя. За рождения ден на Дан. Иска малко момичета, да поразреди момчетата, така каза. Реши, че ти и Мили може да дойдете. Нанси май е прекалено малка, а?
– Да, малка е – съгласи се веднага Урсула. – Аз обаче с радост ще дойда. Също и Мили, сигурна съм. Благодаря.
Очакването се бе завърнало.
Проследи го как се отдалечава и си подсвирква. Когато се обърна, едва не се блъсна в мъжа, който се бе появил изневиделица и очевидно я причакваше.
– Добър вечер – прошепна той и докосна шапката си. Имаше отпуснат вид, Урсула отстъпи една крачка. – Ще ми кажете ли откъде да мина за гарата, госпожице?
– Натам – посочи тя.
Той пристъпи към нея.
– Ще ми покажете ли пътя, госпожице?
– Не.
Ръката му изведнъж се стрелна и я сграбчи. Тя успя да се измъкне и побягна. Спря се чак когато стигна до къщи.
– Добре ли си, мечо? – попита Хю. – Изглеждаш ми задъхана.
– А, не, всичко е наред.
Баща ѝ щеше само да се притеснява, ако му кажеше за мъжа.
* * *
– Телешки котлети à la Russe – обяви госпожа Глоувър и сложи огромното порцеланово блюдо на масата. – Казвам ви само защото миналия път някой каза, че идея си нямал какво било.
– Семейство Коул организират празненство – обади се Урсула. – Аз и Мили сме поканени.
– Чудесно – отвърна Силви, приковала поглед в съдържанието на порцелановата тава, по-голямата част от което по-късно щеше да бъде дадено на един не толкова изискан (или, както би казала госпожа Глоувър, „не толкова придирчив“) западнохайлендски териер.
* * *
Празненството бе голямо разочарование. Оказа се доста голямо предизвикателство с безкрайни игри на шаради (в които Мили, естествено, бе в стихията си) и викторини, на които Урсула знаеше повечето отговори, но така и не успяваше да се обади, тъй като съревноваващите се момчетата на семейство Коул и техните приятели винаги я изпреварваха. Урсула се чувстваше невидима и единственият ѝ момент на близост с Бенджамин (вече не ѝ изглеждаше като Бен) бе, когато той попита дали иска плодова салата, а после забрави да ѝ я донесе. Нямаше танци, а купища храна и Урсула се утешаваше с внушителното разнообразие от десерти. Госпожа Коул, която надзираваше храната, ѝ каза:
– Божичко, такава си вейка, къде слагаш всичко това?
Такава вейка, мислеше си Урсула, докато трамбоваше, увесила нос, към дома, че никой даже не я забелязва.
– Донесе ли торта? – попита я нетърпеливо Теди.
– Много.
Седнаха на верандата и си разделиха огромното парче от тортата на рожденика, което госпожа Коул ѝ бе връчила на тръгване. Джок също изяде своя дял. Едър лисугер се появи на обвитата в здрач морава и Урсула му хвърли едно парче, но той го изгледа с безкрайното презрение на истински хищник.