Независимо от възраженията на Силви, Урсула бе следвала модерни езици, френски и немски и малко италиански (много малко). След завършването, тъй като не знаеше какво да прави, кандидатства за учителска правоспособност и я приеха. Беше отложила ученето с една година, за да използва момента да види малко от света, преди да „заживее“ остатъка от живота си пред черната дъска. Това поне беше обяснението, което представи пред родителите си, докато всъщност се надяваше, че по време на престоя ѝ в чужбина ще се случи нещо, което няма да ѝ позволи да стане учителка. Какво беше това „нещо“, не ѝ беше ясно („Може би любов“, предположи замечтано Мили.) Всъщност нямаше значение какво е, стига да я спасеше от съдбата на заядлива стара мома в девическа гимназия, отдадена на глаголните спрежения и посипана с пърхота на тебеширения прах. (Така изглеждаха нейните учителки.) Изборът ѝ на професия не беше посрещнат с особено голям ентусиазъм и от близките ѝ. „Искаш да станеш учителка?“, попита Силви.
– Заклевам се, ако бе повдигнала вежди още малко, щяха да напуснат атмосферата – сподели с Мили Урсула.
– А ти искаш ли? Да преподаваш? – попита Мили.
– Защо всички ми задават този въпрос с една и съща интонация? – ядоса се Урсула. – Чак толкова ли не ставам за тази работа?
– Да.
Самата Мили бе завършила театрална академия в Лондон и сега играеше в репертоарен театър в Уиндзор във второкачествени мелодрами и спектакли по вкуса на широката публика. „Чакам да ме открият“, бе казала тя с театрална поза. Изглежда, всички нещо чакат, помисли си Урсула. „По-добре не чакай – поучаваше я Изи. – Действай!“ Лесно ѝ беше на нея.
Мили и Урсула седяха в люлеещите се столове на моравата във Фокс Корнър с надеждата лисиците да дойдат да поиграят на тревата. Напоследък една женска идваше в градината с малките си. Силви ѝ оставяше огризки и лисицата беше вече поопитомена, стоеше наблизо като куче в очакване на вечерята си, докато малките ѝ – през юни вече големи и с дълги крака, – се боричкаха и търкаляха около нея.
– А какво да правя? – попита безпомощно (безнадеждно) Урсула. Появи се Бриджит с поднос с чай и сладкиш, който постави на масата между тях. – Да уча стенография и машинопис и да си намеря държавна работа? И това звучи доста потискащо. Какво друго може да прави една жена, ако не иска да се премести директно от дома на родителите в дома на съпруга си?
– Една образована жена – поправи я Мили.
– Да, една образована жена – съгласи се тя.
Бриджит измърмори нещо неразбираемо.
– Благодаря ти, Бриджит – каза Урсула.
(„Ти самата си ходила из Европа – каза почти обвинително на Силви тя. – Когато си била млада.“ „Не бях сама, а с баща ми“, отвърна Силви. Този аргумент обаче имаше изненадващ ефект и в крайна сметка Силви ѝ помогна да преодолеят възраженията на Хю.)
Преди заминаването за Германия Изи заведе Урсула да купят копринено бельо и шалчета, красиви носни кърпички с дантели, „един чифт хубави обувки“, две шапки и нова дамска чанта. „Недей да казваш на майка си.“
* * *
В Мюнхен трябваше да отседне при семейство Бренер – майка, баща и три дъщери (Клара, Хилдегард и Ханелоре), както и син, Хелмут, който учеше някъде далеч – в апартамента им на Елизабетщрасе. Хю се впусна в оживена кореспонденция с хер Бренер, за да прецени дали е подходящ за домакин. „Ще го разочаровам – сподели тя с Мили. – Хер Бренер ще очаква Второто пришествие предвид грандиозните приготовления.“ Хер Бренер беше учител в „Дойче Академи“ и беше уредил Урсула да дава уроци по английски за начинаещи, а освен това бе уговорил да бъде представена на няколко души, търсещи частни уроци. Това я осведоми самият той, след като я посрещна на гарата. Тя посърна, все още не беше преглътнала мисълта за работа, освен това бе изморена след дългото и определено изтощително пътуване с влака. Прословутият Schnellzug, експресът от Париж до Берлин, беше всичко друго, но не и schnell62, a и тя бе пътувала в едно купе с мъж (освен всички други), който редуваше пушенето на пура с яденето на салам, и това изобщо не ѝ беше понесло. („А от Париж видях единствено перона на Гар дьо л’Ест“, оплака се тя на Мили.)
Когато Урсула тръгна да търси тоалетната, мъжът със салама я последва в коридора. Отначало тя помисли, че сигурно търси вагон-ресторанта, но щом стигна до тоалетната, той се опита да се набута след нея. Каза ѝ нещо, но Урсула не го разбра, макар че очевидно беше нещо неприлично (саламът и пурата ѝ се сториха като странна прелюдия). Lass mich in Ruhe, оставете ме намира, отвърна строго тя, но мъжът продължи да я бута навътре, а Урсула пък се мъчеше да го избута навън. Подозираше, че кротката им, съвсем не драматична борба изглежда доста комична отстрани. Не можеше да си представи какво би ѝ направил, ако успееше да я заклещи в тоалетната. (По-късно се питаше защо просто не е изкрещяла. Каква глупачка.)