„Спасиха“ я двама офицери с красиви черни униформи и сребърни отличителни знаци, които се материализираха сякаш от нищото и го хванаха здраво. Нахокаха го строго, макар че тя и половината думи не можа да схване, после галантно ѝ намериха място в друг вагон, само за жени, за чието съществуване тя не подозираше. Когато офицерите си тръгнаха, спътничките ѝ дълго обсъждаха колко хубави са офицерите от СС. („Schutzstaffel63 – прошепна възхитено една от жените. – Не като онези простаци в кафяво.“)
Влакът навлезе в мюнхенската гара със закъснение. Имало произшествие, обясни хер Бренер, някакъв мъж паднал от влака.
– Ужасно – каза Урсула.
* * *
Въпреки че беше лято, бе студено и валеше силно. Потиснатата атмосфера не се промени при пристигането ѝ в огромния апартамент на семейство Бренер, където нито една лампа не разпръскваше мрака, а дъждът трополеше по прозорците с дантелени пердета, сякаш бе решен на всяка цена да влезе вътре.
Урсула и хер Бренер едва качиха огромния ѝ сандък по стълбите – процедура с елементи на фарс. Наистина ли няма кой да им помогне, мислеше си раздразнено тя. Хю щеше да наеме човек – или двама, – а нямаше да очаква сама да се оправя. Сети се за офицерите от СС във влака, те щяха с лекота да отнесат сандъка.
Оказа се, че женската част от домакинството отсъства.
– А, още не са се върнали – обясни безгрижно хер Бренер. – Мисля, че отидоха да пазаруват.
Апартаментът беше претрупан с тежки мебели, протрити килими и буйни растения, които създаваха впечатление за джунгла. Урсула потрепери, стори ѝ се негостоприемно и студено за това време на годината.
Избутаха сандъка до отредената ѝ стая.
– По-рано това беше стаята на майка ми – каза хер Бренер. – Мебелите са нейни. За съжаление, тя почина миналата година.
От начина, по който се вторачи в голямото готическо легло, което изглеждаше създадено специално с цел да предизвиква кошмари у спящия, личеше, че фрау Бренер е издъхнала сред пухените му завивки. Леглото заемаше почти цялата стая и Урсула внезапно се притесни. Споменът за преживяното във влака с ядящия салам мъж бе все още твърде пресен, а ето я отново сама в чужда страна с непознат мъж. Разказите на Бриджит за търговията с бели робини нахлуха в съзнанието ѝ.
За нейно облекчение чуха отварянето на външната врата и последвалата неразбория в антрето.
– А – възкликна хер Бренер, грейнал от щастие, – върнаха се!
Момичетата нахлуха в апартамента, подгизнали от дъжда, засмени, нарамили пакети.
– Вижте кой пристигна! – извика хер Бренер, с което предизвика силно вълнение у двете по-малки. (Хилде и Хане щяха да се окажат двете най-лесно вълнуващи се момичета, които Урсула бе срещала през живота си.)
– Най-сетне! – рече Клара и притисна двете ѝ ръце в своите студени и влажни длани. – Herzlich willkommen in Deutschland!64
Докато малките не спираха да бърборят, Клара обиколи набързо къщата да запали лампите и изведнъж мястото се преобрази – килимите бяха протрити, но богато украсени с фигури, старите мебели бяха лъснати до блясък, студената джунгла се превърна в красиво, обрасло с папрати кътче. Хер Бренер запали голяма кахлена печка във всекидневната („все едно да имаш едно едро топло животно насред стаята“, описа я на Памела тя) и я увери, че утре времето пак ще си е нормално, топло и слънчево.
Масата бързо бе застлана с бродирана покривка и наредена за вечеря – голяма чиния сиренà, салами, наденици, салата и тъмен хляб, който по мирис напомняше на кейка с кимион на госпожа Глоувър, както и прекрасна плодова супа, от която вече нямаше съмнение, че се намира в чужда страна. („Студена плодова супа! – писа на Памела тя. – Какво ли би казала госпожа Глоувър?“)
Дори стаята на покойната майка на хер Бренер сега изглеждаше по-приветлива. Леглото бе меко и подканващо, чаршафите бяха с плетена на една кука дантела, а нощната лампа имаше красив розов стъклен абажур, който хвърляше топла светлина. Някой – най-вероятно Клара – бе сложил букетче маргаритки в малка ваза върху тоалетката. Когато най-сетне се запъти към леглото (толкова бе високо, че ѝ трябваше табуретка, за да се качи), Урсула вече едва гледаше от умора и доволно потъна в дълбок сън без сънища, необезпокояван от духа на предишния обитател.
* * *
„Първо ще си починеш малко, разбира се“, каза фрау Бренер на другата сутрин по време на закуска (която не се отличаваше особено от вечерята). Клара си падаше малко „свободен дух“. Завършила бе академията и не знаеше с какво да продължи. Изкушаваше се от варианта да напусне дома си и да „бъде художничка“, но мърмореше, че „в Германия няма много пари за изкуство“. Клара държеше част от своите произведения в стаята си – големи, груби абстрактни платна, които изобщо не отговаряха на нейната мила и сдържана натура. Урсула не си я представяше да си изкарва хляба с тях.