Видът на кантората на Стасов силно смути Настя. През дългите години работа на „Петровка“ тя бе свикнала с огромното здание в самия център на Москва, с високите тавани, широките стълбища, беше свикнала с усещането за могъщество, което даваше и самото здание, и принадлежността към системата зад гърба й. Докато детективската агенция на Владислав Стасов се помещаваше в няколко малки стаи — два свързани апартамента на първия етаж на обикновен блок някъде си в квартал Перово. Да, всичко беше ремонтирано по европейски стандарт и офисните мебели бяха купени явно не от евтин магазин, но все пак това беше жилищен блок, прозорците му гледаха към двор, из който тичаха хлапета и се разхождаха майки с бебета в колички, и всичко беше обикновено, някак домашно и поради това изглеждаше несериозно, неистинско, като играчка. Втора вълна от тъга и потиснатост се стовари върху Настя. Сега е годна само за такава скучна, неистинска работа и самата тя от днес е никоя и няма име, защото няма в ръцете си вълшебното удостоверение и силата, застанала зад гърба й.
Но все пак се захвана с работата и залягаше над нея с всички сили, така че Владик Стасов да не съжали, че я е взел.
— По принцип това не е наша специализация — недоволно каза Владислав Стасов, след като изслуша въпроса, по който бе дошъл при него този импозантен, добре облечен господин с красиво побеляла коса. — Приех ви само защото ви препоръча…
— Ако това беше ваша специализация, уважаеми Владислав Николаевич, нямаше да ми е нужна препоръка, щях да дойда при вас просто така — меко възрази Романов. — Разбирам, че в определен смисъл моля за услуга. Но не ми се искаше да се обръщам към друга агенция, защото ми казаха, че вашите детективи са много опитни и в известен смисъл — най-добрите.
— В какъв по-точно известен смисъл? — напрегнато примижа Стасов.
— Както ми казаха, при вас работят поне двама души, които по-рано са работили в отдел „Убийства“ на „Петровка“, тоест имат солиден опит при разкриването на убийства, а моят случай е именно свързан с два трупа. Настоятелно ви моля да не ми отказвате, Владислав Николаевич. Хонорарът ще бъде не просто висок, шефът ми го гарантира.
Но Стасов продължаваше да се опъва — прекалено добре знаеше как може да реагират в местната милиция на появяването на цивилно лице, което ще се опита да свърши нещо, което те самите не са могли да свършат, или още по-лошо — не са пожелали да свършат. Защото знае ли човек каква е ситуацията там, в този тих провинциален град Томилин, оперативните работници може наистина да гледат на нещата през пръсти и да не виждат очевидното, това се случва често, когато прекалено дълго се занимаваш с един случай, а може и да са наясно кой е убиецът или поне заподозреният, но по определени причини не го задържат или арестуват. Причини колкото щеш, като се започне от близко роднинство с градското или дори с областното ръководство и се свърши с най-немислими обстоятелства. Можеш да си представиш как в такъв случай ще се отнесат те към неканения гост от столицата, който само ще разрови мръсотията. Ако все пак е първото и цялата работа не е в умишлено прикриване на злосторника, а просто не са могли да разкрият престъплението, появяването на един частен детектив няма да предизвика нищо освен злоба, раздразнение и напълно справедливо негодувание. Да не говорим пък, че привличането на частни лица към следствено-оперативните действия излиза извън рамките на закона и служебните инструкции.
Стасов незабавно сподели всички тези съображения с гостенина и получи също незабавен отговор, придружен от леко виновна усмивка:
— Можете да не се безпокоите за това, Владислав Николаевич, началникът на Градския отдел на вътрешните работи ще ви окаже всякакво съдействие, вече говорих с него. Повярвайте ми, по никакъв начин не бих ви въвлякъл в авантюра и не бих ви възложил работа, предварително обречена на провал. Най-напред реших въпроса с милиционерското ръководство, получих тяхното съгласие да помогнат, а чак след това дойдох при вас. Е, какво? Какво ще ми кажете сега?
Стасов въздъхна. Много му се искаше да се ядоса на този предвидлив човек и да му каже нещо остро и ехидно, но Владислав чувстваше, че Романов му харесва. У него имаше нещо особено — дали обаяние, дали някаква харизма, — така че нямаше никаква възможност да му откаже.
— Ще прегледам вашата поръчка и утре ще ви дам отговор — каза той.
— Не ми отказвайте, моля. И възложете работата на някое кадърно момче.