Кучето ме съпроводи чак до вратата. Аз внимателно я затворих, точно под носа му, и се облегнах на стената, докато сърцето ми си възвърне нормалния ритъм. После легнах на леглото и след няколко мига — без ни най-малкото намерение да го правя — дълбоко съм заспала.
Събудих се от леко докосване по рамото. Отворих очи и видях, надвесено над мен, набръчканото, розово лице на някаква старица.
— Ти сънуваш — рече тя. — И аз съм част от твоя сън. Машинално кимнах в съгласие, но не бях убедена, че сънувам.
Жената беше извънредно дребна. Не че беше джудже, а по — скоро имаше размерите на дете, с мършави ръце и тесни, крехки на вид рамене.
— Ти ли си лечителката? — попитах аз.
— Аз съм Есперанса — рече тя. — Аз съм тази, която носи сънищата.
Гласът й беше плавен и необичайно нисък. Имаше в него някакъв особен, екзотичен нюанс, като че ли испанският — който тя говореше гладко — бе език, непривичен за мускулите на горната й устна. Постепенно звукът от гласа й се усили, докато се превърна в безплътна сила, изпълваща стаята. Напомняше ми течаща вода в дълбините на пещера.
— Тя не е жена — измърморих си аз. — Тя е звукът на мрака.
— Сега ще премахна причините за твоите кошмари — рече тя, като заби властно поглед в мен, докато пръстите й леко обхванаха врата ми. — Ще ги извадя една по една — обеща тя.
Ръцете й се движеха по гръдния ми кош като мека вълна. После се усмихна и ме подкани с жест да разгледам отворените й длани.
— Виждаш ли? — рече тя. — Излязоха толкова лесно.
Тя ме гледаше така щастлива и доволна, че не можах да събера кураж да й кажа, че не виждам нищо в ръцете й.
Убедена, че лечебният сеанс е приключил, аз й благодарих и се изправих в леглото. Тя укорително поклати глава и внимателно ме бутна назад да легна отново.
— Ти спиш — напомни ми тя. — Аз съм тази, която носи сънищата, забрави ли?
С най-голямо удоволствие бих настояла, че съм напълно будна, но успях само да се ухиля глупаво, докато сънят ме потапяше в приятен унес.
Смях и шепот се тълпяха около мен като сенки. Исках да се събудя. Струваше ми неимоверно усилие да си отворя очите, да се изправя в леглото и да огледам хората, събрани около масата. Особеният полумрак в стаята не ми позволяваше да ги видя ясно. Делия беше сред тях. Тъкмо щях да я извикам по име, когато настоятелен, дращещ звук зад мен ме накара да се обърна. Някакъв мъж, нестабилно клекнал върху високо столче, шумно белеше фъстъци. На пръв поглед изглеждаше млад човек, но аз някакси знаех, че е стар. Беше слаб, с гладко, голобрадо лице. Усмивката му беше смесица от лукавост и невинност.
— Искаш ли? — попита той.
Преди да успея дори да кимна, устата ми се отвори. Неспособна да направя нищо друго, аз го гледах втренчено, докато той прехвърли тежестта си на едната ръка и без никакви усилия повдигна нагоре дребното си, жилаво тяло. От това положение той ми хвърли един фъстък, който падна точно в зяпналата ми уста.
Задавих се от фъстъка. Силен удар между лопатките моментално ми върна дишането.
Благодарна, аз се извърнах да видя кой от хората, вече всички застанали около мен, беше реагирал толкова бързо.
— Аз съм Мариано Аурелиано — рече човекът, който ме беше ударил по гърба.
Ръкувахме се. Мекият му тон и очарователната официалност на жеста посмекчиха малко свирепото изражение в очите му и суровостта на орловите му черти. Извитите му нагоре, тъмни вежди му придаваха вид на хищна птица. Зрялото му, загоряло лице подсказваше напреднала възраст, но мускулестото му тяло излъчваше младежка жизненост.
С Делия, жените в групата бяха шест. Те всички се ръкуваха с мен със същата елегантна официалност. Не ми казваха имената си, а само че се радват да се запознаем, физически те не си приличаха. Имаше обаче нещо поразително общо помежду им, една противоречива смесица от младост и старост, от сила и крехкост, която беше безкрайно объркваща за мен, свикналата с грубите черти и праволинейността на моето доминирано от мъже, патриархално немско семейство.
Също като при Мариано Аурелиано и акробата на столчето, не можех да определя възрастта на жените. Биха могли да са както на четирийсет, така и на шейсет години.
Обзе ме мимолетно безпокойство, докато жените ме гледаха втренчено. Имах ясното усещане, че виждат вътре в мен и размишляват върху това, което са видели. Доволните усмивки по замислените им лица също не ме успокояваха особено. В желанието си да наруша някак тази неловка тишина, аз се извърнах от тях и се обърнах с лице към човека на столчето. Попитах го дали е акробат.