Знаех, че всъщност ще върша точно това, което бях вършила и при предишните си посещения: ще спя много, ще сънувам странни сънища и отчаяно ще се опитвам да разбера какво искаха от мен хората в света на магьосниците.
— Съжаляваш ли? — стресна ме гласът на Изидоро Балтазар.
Гледаше ме косо и сигурно ме бе наблюдавал така от известно време.
— Разбира се, че не — побързах да го уверя аз и се чудех дали имаше предвид общото ми състояние, или това, че мълчах.
Измънках някакви глупости за жегата, след което се извърнах да погледна през прозореца.
Повече не проговорих, главно защото бях уплашена и в мрачно настроение. Усещах как безпокойството лази по кожата ми като рояк мравки.
Изидоро Балтазар пък, за разлика от мен, изпадна в най-пламенно състояние. Беше въодушевен. Пееше и ми разказваше разни тъпи вицове. Рецитираше стихове на английски, испански и португалски. Дори и пикантните клюки за наши общи познати от университета не можеха да разсеят мрачното ми настроение. Това, че не бях отзивчива публика, съвсем не го притесняваше. Дори когато му изкрещях да ме остави на мира, той не се обезсърчи.
— Ако някой ни наблюдаваше сега — вметна той през смях, — положително ще си помисли, че сме женени от години.
Ако магьосниците ни наблюдаваха, помислих си унило аз, определено щяха да разберат, че нещо не е наред. Щяха да разберат, че Изидоро Балтазар и аз не сме равни. Аз съм твърда и категорична в действията и решенията си. За него действията и решенията са гъвкави, независимо от крайния им резултат, а категоричността им се състои в това, че той поема пълна отговорност за тях, независимо колко са тривиални или значими.
Карахме право на юг. Не криволичехме, както обикновено правехме, за да стигнем до къщата на магьосниците. Когато излязохме от Гуаймос — никога досега не бяхме стигали толкова на юг на път за къщата на магьосниците, — аз го попитах:
— Къде ме водиш?
— Ще минем по обиколния път — небрежно отвърна той. — Не се тревожи.
Същият отговор ми даде и когато го попитах, докато вечеряхме в Навохоа.
Оставихме Навохоа зад гърба си и продължихме на юг, към Масатлан. Не бях на себе си от безпокойство. Около полунощ Изидоро Балтазар излезе от магистралата и пое по тесен черен път. Пикапът се олюляваше и тракаше, докато минавахме през дупки и камъни. Зад нас магистралата се виждаше известно време, маркирана от стоповете на профучаващите коли, после напълно изчезна, погълната от храстите, които ограждаха пътя. След мъчително дълго пътуване ние изведнъж спряхме и той изгаси фаровете.
— Къде сме? — попитах аз, като се оглеждах наоколо. Отначало не виждах нищо. После, когато очите ми привикнаха с тъмнината, видях малки, бели точки недалеч пред нас. Дребни звездички, които сякаш бяха паднали от небето. Наситеният аромат на жасминовите храсти, пълзящи нагоре по покрива и спускащи се от навеса от клони, беше така напълно заличен от съзнанието ми, че когато изведнъж го разпознах, се почувствах, сякаш съм вдишвала този уханен въздух само на сън.
Разхихиках се. Всичко това ми създаваше почти детско усещане за приказност и наслада. Бяхме пред къщата на Есперанса.
— Точно тук дойдох първия път с Делия Флорес — измърморих на себе си аз, след което хванах Изидоро Балтазар за ръката и го попитах: — Но как е възможно това?
В един момент направо се задушавах от безпокойство.
— Кое? — попита учудено той.
Беше възбуден и неспокоен; винаги топлата му ръка сега беше леденостудена.
— Тази къща беше в предградията на Сиудад Обрегон, повече от 100 километра на север оттук — извиках аз. — Аз лично карах до там. И все по павирания път.
Огледах се наоколо в мрака и си спомних още, че от тази къща бях отишла в Тусон и че никога през живота си не съм била във Навохоа или околностите му.
Изидоро Балтазар мълча няколко минути; изглеждаше угрижен, сякаш търсеше в съзнанието си някакъв отговор. Знаех, че нямаше такъв, който да ме задоволи. Той сви рамене и се обърна с лице към мен. Имаше някаква властност, някаква острота у него — долу-горе същата като у нагуала Мариано Аурелиано, — когато каза, че за него нямало съмнение, че аз съм била в състояние на будно сънуване, когато, заедно с Делия, съм тръгнала от Хермосийо за къщата на лечителката.
— Предлагам ти да не мислиш повече за това — посъветва ме той. — Отличен опит знам как съзнанието започва да се върти в един омагьосан кръг, опитвайки се да подреди неподредимото.
Тъкмо щях да възразя, когато той ме спря и посочи светлината, идваща към нас. Усмихваше се в очакване, като че ли знаеше точно чия е тази огромна, полюшваща се сянка на земята.