Разместих сгънатите и натрупани на пода одеала в един от килерите и се озовах пред тайна врата. Освободих скритото резе, замаскирано като контакт в стената. Тъй като не можах да се изненадам, аз приех, че знам за съществуването на люковете — знание, което беше, разбира се, недопустимо за разсъдъка ми.
Отворих малката тайна вратичка, пропълзях през тесния отвор и се озовах в килера на съседната стая. Без особена изненада — тъй като вече го знаех — аз открих, че стаите са свързани посредством тези люкове и, преминавайки през тях, аз можех да ходя от стая в стая.
Фенерчето угасна и аз изругах под носа си. Като се надявах да съживя батериите, аз ги извадих и ги обърнах обратно. Напразно; бяха свършили. В стаите беше толкова тъмно, че не виждах собствените си ръце. Като внимавах да не се блъсна в някоя врата или стена, аз бавно и пипнешком тръгнах към коридора.
Това ми струваше такива неимоверни усилия, че когато се изправих да се подпра на стената, цялата треперех и едва си поемах дъх. Останах в коридора дълго време, докато се чудех в коя посока да тръгна, за да намеря стаята си.
В далечината се чуха откъслечни гласове. Не можех да кажа дали звукът идваше от къщата или отвън. Последвах го. Той ме отведе до вътрешния двор. Ясно си спомнях този потънал в зеленина, почти тропически двор зад каменния сводест вход, с неговата папрат и гъста зеленина, с уханието на портокалов цвят и орлови нокти.
Не бях направила и няколко крачки, когато видях на стената огромната сянка на куче. Животното изръмжа; от блесналите му очи ме полазиха тръпки по гърба.
Вместо да се поддам на страха си, или може би именно поради него, аз усетих как се случи нещо невероятно странно. Сякаш цял живот съм била свита и сгъната като японско ветрило. Изведнъж се разгънах. Физическото усещане беше почти болезнено.
Кучето ме наблюдаваше объркано. Започна да скимти като паленце. Замаха с уши и се сви на кълбо на земята. А аз стоях там, замръзнала на място. Не че се страхувах, просто не можех да мръдна. После, сякаш това беше най-естественото нещо на света, аз отново се нагънах, обърнах се и тръгнах. Този път нямах никакви проблеми да намеря стаята си.
Събудих се с главоболие и с онази илюзия, че въобще не съм спала, която, като страдаща от безсъние, познавах толкова добре. Чувствах тялото си разглобено. Изстенах на глас, като чух да се отваря врата и светлина озари лицето ми. Немощно се опитах да се обърна на другата страна, като внимавах да не падна от тясното легло.
— Добро утро! — поздрави ме бодро Есперанса, като влезе в стаята с леко завъртане, така че да се раздиплят всичките й поли и фусти.
— Всъщност, добър ден — поправи се тя, като посочи слънцето през отворената врата.
Имаше нещо празнично у нея, една приятна сила в гласа й, когато ми каза, че именно тя е свалила книгите и листите ми от колата преди Изидоро Балтазар да замине със стария нагуал.
Рязко се изправих в леглото. Бях напълно будна.
— Защо нагуалът Мариано Аурелиано не дойде да ме поздрави за добре дошла? Защо Изидоро Балтазар не ми е казал, че заминава? — изтърсих аз на един дъх.
Казах й, че сега вече няма да успея да завърша курсовия си проект и да започна дипломна работа.
Есперанса ме изгледа любопитно и отвърна, че ако курсовата ми работа имала такава користна цел, никога нямало да мога да я донеса тук.
Преди да успея да й кажа, че мен лично въобще не ме интересува дали ще се дипломирам или не, тя добави:
— Не трябва да си пишеш курсовата работа с цел да се добереш до диплома. Трябва да я пишеш, защото ти доставя удоволствие да го правиш. И защото в момента това е единственото нещо, което би искала да правиш.
— Има много други неща, които бих искала да правя — казах аз.
— Като например? — предизвика ме тя.
Замислих се за миг, но не можах да се сетя за нищо конкретно. Трябваше да призная, дори и само пред себе си, че никога не бях изпитвала такова удоволствие от работата върху някой курсов проект, както при този. Като никога, бях започнала да чета и да търся материали по темата още в началото на семестъра, вместо да чакам, както обикновено, докато останат няколко дни до крайния срок за предаване на работите. Удоволствието ми се разваляше единствено от факта, че този курсов проект беше моят билет към дипломната работа.
Есперанса, сякаш за пореден път наясно с мислите ми, каза, че трябва да забравя напълно за дипломата и да се концентрирам само върху това да напиша добра курсова работа.
— Станеш ли веднъж част от света на магьосниците и започнеш ли да схващаш естеството на сънищата, ти си на път да разбереш що за чудо е това магьосничеството — — рече тя. — А това разбиране те освобождава.