Погледнах я озадачена. Не можех да си обясня какво се опитваше да ми каже.
— Освобождава те от всякакви желания — рече Есперанса, като произнесе думите много внимателно, сякаш бях глуха.
Погледна ме многозначително и добави:
— Лакомията е отличителната ти черта и въпреки това ти не се нуждаеш от нищо и не искаш нищо…
Гласът й постепенно заглъхна, докато подреждаше книгите ми, листите и справочниците на масата. Лицето й сияеше, когато се обърна към мен. В ръцете си държеше няколко молива.
— Подострих ти ги с ножче — рече тя. — Ще ти ги остря всеки път, когато се изтъпят.
Тя остави моливите до бележника ми за писане и разтвори ръце, като че ли да обхване цялата стая.
— Това е прекрасно място за работа — рече тя. — Тук никой няма да те безпокои.
— Сигурна съм — казах аз и като видях, че се кани да тръгва, я попитах къде е спал Изидоро Балтазар снощи.
— Върху рогозката си. Къде другаде?
Като се подхилкваше тихичко, тя си хвана фустите и излезе на двора. Наблюдавах я, докато се скри зад каменния свод. Очите ме заболяха от ярката светлина.
Няколко мига по-късно се чу силно почукване на една от вратите, водеща към коридора.
— Държа ли се прилично? — попита пазачът, като отвори вратата преди да успея да кажа „Да“.
— Малко подсилка за мозъка ти — рече той, като постави на масата бамбуков поднос.
Наля ми една купичка чист бульон и ме подкани да изям machaca Sonorense.
— Аз съм го приготвил — осведоми ме той.
Ястието от бъркани яйца, парченца месо, лук и чили беше много вкусно.
— Като свършиш, ще те заведа на кино — рече той.
— Като свърша да ям ли? — поритах развълнувано аз, като натъпках цяла питка в устата си.
— Като свършиш курсовата си работа — поясни той. Веднага след като приключих с храната, той каза, че трябвало да се запозная с кучето.
— Иначе няма да можеш да излизаш навън — рече той. — Дори и до тоалетната.
Тъкмо щях да му кажа, че всъщност вече съм се запознала с кучето и съм ходила до тоалетната миналата нощ, когато с отривисто движение на брадичката той ми даде знак да го последвам на двора. Огромното черно куче лежеше свито на кълбо в сянката на високата ограда от преплетена тръстика. Пазачът клекна до животното и започна да го гали зад ушите. После се наведе още по-ниско и му прошепна нещо.
Пазачът рязко се изправи; сепната, аз отстъпих назад и паднах по дупе. Кучето залая, а пазачът с един невероятен скок прескочи оградата. С лазене, успях да се изправя на крака и щях бързо да побягна, когато кучето протегна предните си лапи и ме хвана за ходилата. Усещах натиска на лапите му през обувките см. Кучето вдигна поглед към мен и бавно и широко се прозя. Езикът и венците му бяха синьо-черни.
— Това е белег, че животното е абсолютно породисто. Така се изненадах от думите на пазача зад мен, че се обърнах рязко. Отново изгубих равновесие и паднах върху кучето. Отначало не смеех да мръдна, после бавно извих глава. Кехлибарените очи на кучето бяха фиксирани върху мен. То оголи зъби, но не злобно, а в най-дружелюбна, куча усмивка.
— Вече сте приятели ~ провъзгласи пазачът, като ми помогна да се изправя. — И е време да се заловиш с курсовата си работа.
Следващите три дни бяха подчинени изцяло на желанието ми да си изпълня задачата. Работех продължително без почивка, но някакси не усещах как минава времето. Не че бях така погълната в работата си, та да изгубя представа за часовете, а по-скоро времето сякаш се беше трансформирало в пространство. Тоест, започнах да отмервам времето на интервали — интервалите между срещите ми с Есперанса.
Всеки ден към осем сутринта, докато закусвах с това, което ми е оставила в кухнята, тя изведнъж се появяваше. Безшумно, тя сякаш се материализираше от постоянния синкав дим, който витаеше из кухнята като облак. Неизменно, тя сресваше косата ми с груб, дървен гребен, но никога не казваше нито дума. Аз също.
Виждах я отново следобедите. Също така безшумно, както се появяваше и в кухнята, тя изведнъж изникваше на двора и сядаше в своя правен по поръчка люлеещ се стол под каменния свод. Часове наред тя седеше така и се взираше в пространството, като че ли виждаше отвъд границите на човешкото зрение. С изключение на някое кратко кимване или мимолетна усмивка, нямаше никакво друго общуване помежду ни през тези часове. И въпреки това знаех, че съм защитена в нейното мълчание.
Кучето, сякаш направлявано от пазача, никога не се отделяше от мен. Следваше ме навсякъде ден и нощ, дори и когато отивах до тоалетната. С нетърпение очаквах разходките ни в късния следобед, когато се надпреварвахме с него в полето до редиците дървета, които маркираха отделните парцели земя. Там сядахме в сянката им и се взирахме в пространството като Есперанса. Понякога ми се струваше, че мога да се протегна и да докосна далечните планини. Седях така и слушах как вятърът шумоли в клоните на дърветата, докато залязващото слънце превърне листата в златиста хармония. Изчаквах, докато станат сини и накрая черни. Тогава с кучето препускахме обратно към къщата, за да избягаме от едва доловимия глас, с който вятърът ни разказваше за самотата на тази суха земя.