Жената се наведе напред към мен и с висок, ясен глас попита:
— Няма ли да ме поздравиш?
— Нелида! — възкликнах аз. — Кога дойде? Опитвах се да се освободя от шума в ушите си — обясних.
Тя кимна, после сви дългите си красиви крака под полата и ги обви с ръце.
— Радвам се да те видя — рече замечтано тя.
Със смръщени вежди пазачът си мърмореше нещо, докато изучаваше страниците пред себе си.
— Тези твои драсканици не само трудно се четат — заяви той след малко, — ами и нямат кой знае какъв смисъл.
Нелида ме гледаше втренчено с присвити, критични очи, сякаш ме предизвикваше да му възразя.
Аз нервно се размърдах на мястото си, обзета от желание да се махна, да избягам от проницателния й, настойчив поглед. Тя се наведе към мен и ме сграбчи здраво за ръката.
Пазачът започна да чете от листите изнервящо бавно.
Това, което четеше, ми звучеше познато, но не можех да кажа дали действително следеше текста, защото не можех да се концентрирам. Бях твърде раздразнена от своенравния начин, по който накъсваше изреченията, фразите, а понякога дори и думите.
— Общо взето — заяви той, като свърши с последната страница — това е един лошо написан труд.
Той събра листите на камара и се облегна на оградата. Много бавно и внимателно той сви колене и зае позата, на която ме беше учил Изидоро Балтазар — десния глезен, подпрян върху вдигнатото ляво коляно, — и затвори очи. Мълча толкова дълго, че помислих, че е заспал, и затова се стреснах, когато с бавен, премерен глас той започна да говори за антропология, история и философия. Мислите му, изглежда, се раждаха в процеса на говорене и думите му излизаха ясни и точни с една простота, която беше лесно да следиш и разбереш.
Слушах го внимателно. Същевременно обаче мира не ми даваха въпросите „Как е възможно той да знае толкова много за западните интелектуални течения?“, „Какво ли образование има?“, „Кой е той всъщност?“.
— Можеш ли да ми повториш всичко още веднъж? — попитах го аз веднага щом свърши да говори. — Бих искала да си запиша някои неща.
— Всичко, което казах, е в курсовата ти работа — увери ме пазачът. — Само че е погребано под твърде много бележки под линия, цитати и недоразвити идеи.
Наведе се още повече над мен, докато главата му почти докосна моята.
— Не е достатъчно само да цитираш чужди трудове, в опит да придадеш на своя истинността, която му липсва — рече той.
Онемяла, аз само стоях и го гледах втрещено.
— Ще ми помогнеш ли да си напиша работата? — попитах го аз.
— Не, не мога да го направя — отвърна той мрачно. — Това е нещо, което трябва да направиш сама.
— Но аз не мога — възразих аз. — Ти току-що изтъкна колко лошо е написана работата. Повярвай ми, това е най-доброто, на което съм способна.
— Не, не е! — възрази ми той уверено, после ме погледна с някаква смесица от учудване и дружелюбна топлота. — Сигурен съм, че твоите професори ще приемат работата ти, стига само да я напечаташ начисто. Аз обаче не бих я приел. Няма нищо оригинално в нея.
Бях твърде слисана, за да се почувствам огорчена или разстроена.
— Ти само парафразираш това, което си прочела — продължи пазачът. — А аз искам да се осланяш повече на собственото си мнение, дори и ако то е в противоречие с онова, което се очаква от теб.
— Но това е само една курсова работа — казах аз в своя защита. — Знам, че трябва да е по-задълбочена, но трябва също и да се хареса на професорите ми. Дали съм съгласна с изразените идеи, не е от значение. Важното е, че трябва да ме допуснат да пиша дипломна работа, а за това отчасти е необходимо и моите професори да са доволни от мен.
— Ако искаш да черпиш сила от света на магьосниците — рече той, — повече не може да работиш с такава нагласа. Задните мисли са недопустими в този наш магически свят. Ако искаш да се дипломираш, тогава трябва да се държиш като воин, а не като жена, научена да се харесва на околните. Знаеш ли, че дори когато се държиш най-отвратително, ти пак се опитваш да се харесаш на хората около теб. И сега, винаги когато пишеш, тъй като не си обучавана в писане, положително можеш да приемаш едно ново настроение: настроението на воините.
— Какво искаш да кажеш с това „настроението на воините“? — попитах аз. — Нима искаш да се боря с професорите си?
— Не с професорите си — отвърна той. — Трябва да се бориш със себе си. На всеки сантиметър от пътя. И трябва да го правиш толкова умно и изкусно, че никой да не забележи твоята борба.