Не бях много сигурна какво имаше предвид, а и не исках да разбера. Преди да успее да каже нещо друго, аз го попитах как така знае толкова много за антропологията, историята и философията.
Той се усмихна и поклати глава.
— Не забеляза ли как го направих? — попита и продължи, като сам си отговори на въпроса. — Взех мислите от въздуха. Просто разтегнах енергийните си фибри и улових тези мисли, както се лови риба с въдица, от огромния океан от мисли и идеи, който ни заобикаля.
Той разтвори широко ръце, като че ли да обхване самия въздух около себе си.
— Изидоро Балтазар ми каза, че за да лови мисли, човек трябва да знае кои от тях биха му свършили работа — изтъкнах аз. — Така че, ти сигурно си учил история, философия и антропология.
— Може и да съм учил някога — каза той неопределено, като се почесваше по главата в недоумение. — Трябва да съм учил.
— Трябва, разбира се! — заявих нравоучително аз, като че ли съм направила голямо откритие.
Той въздъхна гласно, облегна се на оградата и затвори очи.
— Защо държиш все ти да си права? — попита Нелида. Изненадана, че я чувам да говори, аз се втренчих в нея със зяпнала уста. Ъгълчетата на устните й се изкривиха в дяволита, едва доловима усмивка. После ми направи знак да си затворя устата. Бях така погълната да слушам какво имаше да ми каже пазачът за моята курсова работа, че нея съвсем я бях забравила, макар да седеше точно пред мен. А седеше ли наистина? Мисълта, че може да е ходила някъде и да се е върнала без да забележа, ме изпълни с безпокойство.
— Това да не те притеснява — рече Нелида меко, сякаш бях изказала страховете си на глас. — Ние имаме навика да идваме и да си отиваме без хората въобще да ни забелязват.
Тонът й заличи смразяващото въздействие на изказването й. Като гледах напрегнато ту единия, ту другия, аз се питах дали наистина ще изчезнат ей така, незабелязано, пред собствените ми очи. Постарах се да не го направят. Протягайки се като котка, аз легнах по гръб на рогозката и леко затиснах с единия си крак крайчеца на роклята на Нелида, разстлана по земята; с ръката си хванах якето на пазача. Той сигурно усети подръпването на ръкава си, защото рязко се изправи и ме погледна. Аз затворих очи, но продължих да ги наблюдавам през мигли. Не помръдваха. Изправените им стойки не издаваха и следа от умора, докато аз с мъка държах очите си отворени.
Появи се лек ветрец, наситен с аромата на евкалипти. По небето се плъзнаха перести многоцветни облаци и дълбокото прозрачно синьо постепенно се разми. Стопи се толкова бавно и плавно, че не личеше кое е облак и кое небе, кое е ден и кое нощ.
С крак върху роклята на Нелида и ръка, здраво стиснала якето на пазача, като че ли от това ми зависеше живота, аз заспах. Сякаш бяха минали само няколко мига, когато ме събуди нежно докосване по лицето.
— Флоринда? — прошепнах аз, знаейки инстинктивно, че жената до мен е някоя друга.
Тя мърмореше нещо. Имах чувството, че мърмори така от доста време и аз съм се събудила, за да чуя какво казва.
Понечих да се изправя. С нежно, но твърдо докосване по рамото, жената ме спря. Някъде в мрака проблясна малко, нестабилно пламъче. То хвърли върху лицето й бледа, трепкаща светлина, която й придаде някаква призрач-ност. Сякаш нарастваше с приближаването си. Очите й също ставаха по-големи, докато се вглеждаха в моите. Веждите й бяха смръщени.
— Нелида! — въздъхнах аз с облекчение. Усмихвайки се неопределено, тя кимна.
Исках да я попитам за пазача и за курсовата си работа, но тя сложи пръст на устните ми и продължи да мърмори. Звукът ставаше все по-слаб и по-слаб. Сякаш идваше от все по-далеко, докато накрая съвсем заглъхна.
Нелида стана и ми даде знак да направя същото. Аз я послушах и забелязах, че не бяхме навън, на двора, а в една от празните спални по коридора.
— Къде е курсовата ми работа? — попитах аз с тревогата, че вятърът може да е разпилял листите.
Мисълта да започна всичко отначало ме хвърли в треска.
Нелида направи властен жест с брадичка да я последвам. Тя беше много по-висока от мен и изглеждаше точно като Флоринда. Ако не беше толкова нежна, нямаше да мога да ги различавам. В този момент тя изглеждаше като недоразвита версия на Флоринда — такава, каквато Флоринда сигурно е изглеждала като по-млада. У Нелида имаше нещо много ефирно и крехко, но същевременно и много приятно. Често се шегувах с Изидоро Балтазар, че ако бях мъж, щях да хлътна по нея и да я ухажвам. Той грубо ми отвръщаше — надявах се на шега, — че може би затова Нелида почти не ми говори.
Отправихме се към моята стая. Чувах стъпки навсякъде около себе си. Не можеше да е Нелида, реших аз, защото тя ходеше толкова тихо, че сякаш не докосваше земята. Абсурдната идея, че чувам собствените си стъпки, ме накара да завървя на пръсти, безшумно като котка. Въпреки това, обаче, продължавах да чувам стъпките. Някой се движеше точно в същия ритъм като мен, който леко отекваше по кахления под. На няколко пъти се обръщах, но, разбира се, зад мен нямаше никой. С надеждата да разсея страха си, аз се разсмях на глас.