Нелида рязко се обърна. Помислих, че ще ми се скара, но вместо това тя също се разсмя. Прегърна ме през раменете. Докосването й не беше особено топло или нежно. Но на мен ми беше все едно. Аз я харесвах и докосването й ми вдъхваше увереност. Все още смеейки се, заобиколена отвсякъде от звука на стъпки, ние влязохме в моята стая.
Около стените се кълбеше странен блясък, сякаш в стаята се беше процедила мъгла през четирите врати, които в момента не можех да видя. Мъглата беше променила вида на стаята, като й придаваше странни очертания и я правеше почти кръгла. Независимо колко мигах и присвивах очи, единственото, което можах да видя, беше масата, на която бях работила през последните три дни. Пристъпих по — близо. За мое облекчение, видях курсовата си работа, прилежно подредена на куп. До нея бяха всичките ми моливи, подострени.
— Нелида! — извиках аз развълнувано и се обърнах.
Вече не я виждах. Мъглата се беше сгъстила. Тя ме обгръщаше все по-плътно с всеки поет дъх. Процеждаше се в мен, изпълвайки ме с едно дълбоко, възбудено усещане за лекота и прозирност. Водена от някаква невидима сила, аз седнах на масата и разстлах листите около себе си. И там, пред напрегнатия ми поглед, се появи цялата структура на курсовата ми работа, като се насложи върху първоначалната ми чернова подобно двойно експониране на филм.
Захласнах се да се възхищавам на майсторски развитите теми. Сякаш движени от някаква невидима ръка, която мислеше и пишеше, абзаците сами се пренареждаха, налагайки нов ред. Той беше така прекрасно ясен и прост, че от радост се разсмях на глас.
— Напиши го.
Думите меко отекнаха в стаята. Любопитно се огледах около себе си, но не видях никого. Знаейки, че каквото и да изживявах, то беше повече от сън, аз грабнах бележника и молива и започнах да пиша с бясна скорост. Идеите ми идваха с невероятна лекота и яснота. Те пулсираха в главата и тялото ми като звукови вълни. Едновременно чувах и виждах думите. Не бяха обаче нито очите, нито ушите това, което възприемаше каквото имаше пред мен. По-скоро бяха някакви нишки в мен, които се протягаха, и подобно на безшумна прахосмукачка всмукваха думите, които блестяха пред мен като прашинки.
След известно време редът, насложен върху курсовата ми работа, започна да се размива. Една по една линиите избледняха. Отчаяно се опитвах да задържа тази великолепна структура, тъй като знаех, че цялата ще изчезне без да остави дори и следа. Остана ми единствено споменът за съзнаването на тази яснота. След малко обаче и той изчезна, като че ли някой беше духнал свещта. Тънка като нишка мъгла се разстла из стаята. После, се оттегли на малки вълнички, отстъпвайки място на потискащ мрак, който ме обгърна цялата. Бях така изтощена, че знаех, че ще припадна.
— Легни!
Дори не си направих труда да погледна кой говори, тъй като знаех, че няма да видя никого. С огромно усилие аз се надигнах от стола и се затътрих към леглото.
16
Известно време просто лежах в леглото, смътно съзнаваща своя удивителен, прекрасен сън, толкова различен от всеки друг. За пръв път в живота си съзнавах всичко, което бях направила.
— Нелида? — прошепнах аз, когато тихо, дрезгаво мърморене, идващо откъм другия ъгъл на стаята, прекъсна мислите ми.
Изправих се в леглото, но веднага легнах пак, защото ми се зави свят. Изчаках малко и отново опитах. Станах и направих няколко несигурни крачки. Строполих се на пода и си ударих главата в стената.
— По дяволите! — изругах аз, тъй като стаята продължаваше да се върти около мен. — Ще припадна.
— Не драматизирай толкова — рече Флоринда и се засмя, като видя шашардисаното ми лице.
Тя ме докосна първо по челото, после по врата, сякаш се опасяваше да нямам температура.
— Няма да припаднеш — обяви тя. — Трябва да подновиш запасите си от енергия.
— Къде е Нелида? — попитах аз.
— Не се ли радваш да видиш мен?
Тя ме хвана за ръката и ми помогна да се върна на леглото.
— Изнемощяла си от глад — рече тя.
— Не съм — възразих й аз, повече по навик, отколкото по убеждение.
Макар че не изпитвах глад, бях сигурна, че главата ми се мае поради липсата на храна. От закуската, не бях яла нищо цял ден.