— В състояние на будно сънуване нашите способности за възприятие са увеличени — продължи тя с търпелив, отмерен тон. — Когато се стигне до възприемане на времето обаче, става нещо съвсем различно. Възприемането на времето не се усилва, а се заличава напълно.
После допълни, че времето винаги е фактор на съзнанието; тоест, да съзнаваш времето е психологическо състояние, което ние автоматично трансформираме във физически измерения. Това е така вкоренено в нас, че дори когато не го съзнаваме, ние чуваме един часовник да тиктака вътре в нас, подсъзнателно отмервайки времето.
— При будното сънуване тази способност липсва — подчерта тя. — На нейно място идва една абсолютно нова, непозната структура, която някакси не се поддава на разбирането или интерпретацията, с която обикновено боравим при времето.
— При това положение единственото, което съзнателно ще знам за будното сънуване, е, че времето е било или разтегнато, или свито — казах аз, опитвайки се да схвана нейното обяснение.
— Ще разбереш много повече от това — увери ме енергично тя. — Когато усвоиш до съвършенство навлизането в състояние на повишено съзнание, както го нарича Мариано Аурелиано, ще съзнаваш каквото си пожелаеш, защото магьосниците не се занимават с измерване на времето. Те се занимават с неговото използване, с неговото разтягане или свиване по желание.
— Спомена преди малко, че вие всички сте ми помогнали да навляза в състояние на сънуване — казах аз. — Тогава някои от вас трябва да знаят колко дълго е продължило това състояние.
Флоринда обясни, че тя и съратниците й са в постоянно състояние на будно сънуване и че точно обединените им усилия са ме притеглили в будното сънуване, но че не са го измервали времево.
— Да не би да намекваш, че може да съм в състояние на будно сънуване и сега? — попитах аз, знаейки отговора преди тя да отговори. — Ако е така, какво съм направила, за да достигна това състояние? Какви стъпки съм предприела?
— Възможно най-простите — рече Флоринда. — Не позволи на себе си да бъдеш своята обичайна същност. Това е ключът, който отваря всички врати. Казвали сме ти много пъти и по много начини, че магьосничеството не е това, което си мислиш. Ако кажа, че да спреш себе си да бъдеш своята обичайна същност е най-сложната тайна на магьосничеството, ще прозвучи като пълна глупост, но не е. Това е ключът към силата и следователно най-трудното нещо, което върши един магьосник. При все това обаче, то не е нещо сложно или невъзможно за разбиране. То не плаши разума и поради тази причина никой дори не подозира неговата важност и съответно не го взема на сериозно.
— Като съдя по резултатите от твоето последно будно сънуване, мога да кажа, че си натрупала достатъчно енергия, спирайки себе си да бъдеш своята обичайна същност.
Тя ме потупа по рамото и се извърна.
— Ще се видим в кухнята — прошепна.
Вратата на кухнята беше открехната, но отвътре не се чуваше никакъв шум.
— Флоринда? — прошепнах аз.
Тих смях отвърна на моето повикване, но не можах да видя никого. Когато очите ми свикнаха с полумрака, аз видях Флоринда и Нелида, седнали около масата. Лицата им се открояваха неестествено ясно на фона на дрезгавината в стаята. Еднаквите им коси, еднаквите им очи, еднаквите им носове и усти сияеха, сякаш озарени от някаква вътрешна светлина. Беше невероятно странно и призрачно да видиш две толкова еднакви същества.
— Вие двете сте толкова хубави, та чак е страшно — казах аз и се приближих още малко до тях.
Двете жени се спогледаха, сякаш за да се уверят в думите ми, след което избухнаха в крайно обезпокоителен смях. Странни тръпки ме полазиха по гърба. Преди да успея да кажа нещо относно странния звук, те спряха. Нелида ми направи знак с глава да седна на празния стол до нея.
Поех дълбоко въздух. „Трябва да съм спокойна“, казвах си аз, докато сядах. Имаше някаква напрегнатост и отривистост у Нелида, които ме притесняваха. Тя ми сипа чиния гъста супа от супника, поставен в средата на масата.
— Искам да си изядеш всичко — рече тя, като побутна към мен маслото и кошничка с топли царевични питки.
Умирах от глад. Нахвърлих се върху храната, сякаш не съм яла с дни. Беше много вкусна. Изядох всичко от супника и изпих три чаши горещ шоколад с царевичните питки.
След като се заситих, аз се отпуснах на стола. Вратата към двора беше широко отворена и хладен ветрец пренареждаше сенките в стаята. Здрачът като че ли нямаше край. Небето все още беше нашарено с цветни резки: алено, тъмносиньо, виолетово и златно. А въздухът беше така прозрачен, че далечните хълмове изглеждаха по — близо. Сякаш движена от някаква вътрешна сила, нощта се изстреля изпод земята. Движещите се от вятъра сенки на плодните дървета, ритмични и изящни, поеха мрака и го отнесоха към небето.