— Аз съм г-н Флорес — рече той, след което се превъртя назад и се приземи на пода с кръстосани крака.
— Аз не съм акробат — обяви той. — Аз съм вълшебник.
Дяволита усмивка се плъзна по лицето му, когато бръкна в джоба си и извади оттам моя шал — същия, който бях вързала около врата на магарето.
— Знам кой си. Ти си съпругът й! — възкликнах аз, като обвинително посочих Делия. — Вие двамата ми погодихте наистина хубав номер.
Господин Флорес не каза нито дума. Просто ме гледаше и учтиво мълчеше.
— Аз не съм ничий съпруг — рече накрая той и с премятане на цигански колелета излезе от стаята през една от вратите, които водеха към двора.
Импулсивно, аз скочих от леглото и го последвах. Заслепена от ярката слънчева светлина навън, аз постоях няколко секунди, замаяна от блясъка, след което прекосих двора и се спуснах по черен път до наскоро изорано поле, преградено от високи евкалиптови дървета. Беше горещо. Браздите искряха под палещите лъчи на слънцето като огромни, проточили се змии.
— Господин Флорес! — извиках аз.
Не последва отговор. Уверена, че се крие зад някое дърво, аз прекосих бегом полето.
— Внимавай да не си нараниш босите крака — предупреди ме един глас, идващ някъде отгоре.
Стъписана, аз вдигнах поглед и съзрях обърнатото наопаки лице на господин Флорес. Той висеше от един клон с главата надолу и леко се люлееше на краката си.
— Опасно е, а и крайно глупаво да тичаш насам — натам без обувки — смъмри ме той строго, люлеейки се напред — назад като майстор на трапеца. — Това място гъмжи от змии. По-добре се качи горе при мен. Тук е хладно и безопасно.
Макар да знаех, че клоните са твърде високо, за да ги достигна, аз все пак протегнах нагоре ръце с детска наивност. Преди да осъзная какво възнамерява да прави, господин Флорес ме сграбчи за китките и ме изтегли на дървото с такава лекота, сякаш бях парцалена кукла.
Смаяна, аз се настаних до него и се загледах в шумолящите листа; те проблясваха на слънчевата светлина като късчета злато.
— Чуваш ли какво ти казва вятърът? — попита ме господин Флорес след дълго мълчание.
Той си въртеше главата насам — натам, за да мога по достойнство да оценя поразителния начин, по който си мърдаше ушите.
— Замурито! — възкликнах тихо аз, докато спомените нахлуваха в съзнанието ми.
Замурито, т.е. мишеловче, беше прякорът на един приятел от детството ми във Венецуела. Господин Флорес имаше същите фини, птичи черти, смолисто черна коса и очи с цвят на горчица. А най-странното беше, че и той, също като Замурито, можеше да си мърда ушите едно по едно или пък двете заедно.
Разказах на господин Флорес за моя приятел, когото познавах още от детската градина. Във втори клас седяхме на един чин. През обедната почивка, вместо да си ядем обяда в училищния двор, ние се измъквахме навън и се качвахме на върха на близкия хълм, за да обядваме в сянката на едно мангово дърво, което за нас беше най-голямото дърво в света. Най-ниските му клони докосваха земята, а най-високите се губеха в небесата. Като узрееха плодовете, се тъпчехме с манго.
Върхът на хълма бе любимото ни място до деня, в който видяхме училищния пазач да виси обесен на един висок клон. Не смеехме да мръднем или да извикаме; никой от нас не искаше да се покаже страхливец пред другия. Него ден не се качихме на дървото, а се опитахме да си изядем обяда на земята, буквално под краката на мъртвеца, като чакахме да видим кой ще се предаде пръв. Аз бях тази, която не издържа.
— Някога мислила ли си за смъртта? — ме бе попитал Замурито шепнешком.
Погледнах обесения човек. В същия момент вятърът прошумоля през листата с непозната настоятелност. В шумоленето ясно чух как мъртвецът ми казва, че смъртта отпуска и утешава. Беше толкова неестествено и страшно, че аз станах и побягнах с писък, без да ме интересува какво ще си помисли за мен Замурито.
— Вятърът е накарал онези клони и листа да ти говорят — каза господин Флорес, когато свърших разказа си.
Гласът му беше мек и тих. Златистите му очи трескаво пробляснаха, като продължи с обяснението, че в момента на смъртта му, в един мигновен порив, всички спомени, чувства и усещания на стария пазач са се освободили и са били поети от манговото дърво.
— Вятърът е накарал онези клони и листа да ти говорят — повтори господин Флорес. — Защото вятърът е твой по право.
С премрежен поглед той се загледа през листата към ширналото се под слънцето поле.
— Тъй като си жена, ти можеш да разполагаш с вятъра — продължи той. — Жените не го знаят, но те могат да разговарят с вятъра, когато поискат.
Поклатих глава в недоумение.
— Не разбирам за какво говориш — казах аз, като тонът ми издаваше надигащото се у мен безпокойство. — Всичко това е като някакъв сън. И ако не продължаваше безкрайно, бих се заклела, че е един от моите кошмари.