— Това ти ще го решиш, след като овладееш напълно инструментите на разума и разбирането — отвърна тя.
Бях много объркана.
— Предложението на магьосниците — продължи тя — е, че мъжете не могат да имат изключителното право да разсъждават. Сега изглежда, че го имат, защото там, където прилагат разсъжденията, преобладава мъжкото начало. Нека да приложим разсъжденията някъде, където преобладава женското начало. А това място е, естествено, обърнатия конус, който ти описах. Връзката на жените със самия дух.
Тя леко килна глава на една страна, обмисляйки какво да каже.
— Тази връзка трябва да се разглежда чрез един друг аспект на разсъждаването. Аспект, който никога досега не е използван, а именно — женската страна на разсъждаването — рече тя.
— Какво представлява женската страна на разсъждаването, Есперанса? — попитах аз.
— Много неща. Едно от тях определено е сънуването — отвърна тя и ме изгледа въпросително, но аз нямах какво да кажа.
Гърленият й смях ме свари неподготвена.
— Знам какво очакваш от магьосниците — рече тя. — Искаш да има ритуали, заклинания. Странни, загадъчни култове. Искаш да пееш. Искаш да се слееш с природата. Искаш да общуваш с водни духове. Искаш езичество. Някакъв романтичен изглед на това, което вършат магьосниците. Съвсем по немски маниер.
— За да скочиш в непознатото — продължи тя, — ти трябват кураж и ум. Само с тях ще можеш да обясниш на себе си и на останалите съкровищата, които евентуално ще откриеш.
Тя се наведе към мен, като че ли искаше да ми повери нещо. Почеса се по главата и кихна пет последователни пъти, както беше направил и пазачът.
— Трябва да действаш чрез своята магическа страна — рече тя.
— А коя е тя?
— Утробата.
Тя изрече думата така равнодушно и спокойно, сякаш не я интересуваше как ще реагирам, че за малко да пропусна да я чуя. После, изведнъж осъзнавайки нелепостта на изказването й, аз се изправих на стола и погледнах другите.
— Утробата! — повтори Есперанса. — Утробата е най-съвършения женски орган. Именно утробата дава на жените тази допълнителна изостреност, тази допълнителна сила да насочват своята енергия.
Тя обясни, че мъжете, в стремежа си към превъзходство, са успели да сведат тайнствената сила на жената — нейната утроба — до строго биологичен орган, чиято единствена функция е да възпроизвежда, да носи мъжкото семе.
Като че ли по даден знак Нелида стана, обиколи масата и застана до мен.
— Знаеш ли историята на Благовещението? — прошепна тя в ухото ми.
Подсмихвайки се, аз се обърнах с лице към нея и казах:
— Не, не я знам.
Със същия поверителен шепот тя започна да ми разказва, че в Юдео-Християнската традиция само мъжете чували гласа Божи. Жените нямали тази привилегия, с изключение на Дева Мария.
Нелида каза, че било естествено ангелче да шепти нещо на Мария. Не било естествено обаче, че единственото, което ангелът имал да й казва, било, че тя ще носи синът Божи. Утробата не получила знание, а обещание за Божието семе. Мъжки Бог, който на свой ред дал началото на друг мъжки бог.
Исках да мисля, да размишлявам върху всичко, което бях чула, но умът ми представляваше един объркан вихър.
— Ами мъжете магьосници? — попитах аз. — Те нямат утроба, но въпреки това са ясно свързани с духа.
Есперанса ме погледна с нескрито задоволство, после хвърли поглед през рамо, сякаш се опасяваше някой да не я чуе и прошепна:
— Магьосниците са способни да се свързват с намерението, с духа, защото са се отказали от онова, което недвусмислено определя тяхната мъжественост. И те вече не са мъже.
17
ИЗИДОРО БАЛТАЗАР КРЪСТОСВАШЕ стаята по начин, различен от този, по който обикновено покриваше дължината на правоъгълното си студио. Досега това постоянно крачене винаги ме беше успокоявало. Този път обаче стъпките му отекваха с един обезпокояващ, странно заплашителен звук. Приличаше на тигър, дебнещ в храстите, който не е готов да скочи върху жертвата си, но усеща, че нещо не е съвсем наред.
Оставих настрана курсовата си работа и тъкмо щях да го попитам какво има, когато той каза:
— Тръгваме за Мексико!
Начинът, по който го каза, ме разсмя. Неговият груб и сериозен тон провокира моя въпрос:
— Там ли ще се ожениш за мен?
Като ме изгледа кръвнишки, той рязко спря.
— Това не е шега — рече гневно. — Съвсем сериозно е. Едва изговорил тези думи, той се усмихна и поклати глава.
— Какво правя аз? — рече той със смешен жест на безпомощност. — Ядосвам ти се, сякаш имам време за това. Срамота! Нагуалът Хуан Матус ме предупреждаваше, че си оставаме жалки нищожества до самия край.