Той силно ме прегърна, сякаш ме е нямало дълго време и току-що съм се върнала.
— Не смятам, че е много добра идея да ходя в Мексико точно сега — казах аз.
— Зарежи всичко — рече той. — Нямаме повече време. Приличаше на военен, който дава заповеди. А аз бях въодушевена и не се стърпях да не изстрелям: „Jawohl, mein Gruppenfuerer!“
Той се поотпусна малко и се разсмя.
Докато пътувахме през Аризона, изведнъж ме обзе странно чувство. Усетих го с тялото си — нещо като хладина, която тръгна от утробата ми и се разля по цялото ми тяло, като накара кожата ми да настръхне: знанието, че нещо не беше наред. Имаше в това усещане един нов елемент, с който не бях се сблъсквала досега, а именно — абсолютната сигурност, без дори и сянка на съмнение, дали си прав или грешиш.
— Имам интуитивно усещане. Нещо не е наред! — казах аз, повишавайки глас против волята си.
Изидоро Балтазар кимна, после рече информативно:
— Магьосниците си заминават.
— Кога? — извиках съвсем неволно аз.
— Може би утре или вдруги ден — отвърна той. — Или може би след месец, но във всеки случай скоро.
Въздишайки облекчено, аз се облегнах на седалката и съзнателно се отпуснах.
— Откакто ги срещнах, те все повтарят, че ще си тръгнат, а това беше преди повече от три години — измърморих аз, но май не биваше да го казвам.
Изидоро Балтазар се извърна да ме погледне, а по лицето му беше изписано най-чисто презрение. Усещах усилията, които полага, за да заличи недоволството си. Той се усмихна, погали ме по коляното и рече меко:
— В света на магьосниците не можем да бъдем толкова фактологични. Ако магьосниците ти повтарят нещо, докато ти втръсне, то е защото искат да те подготвят за него.
Той ме прикова за миг с твърдите си, сериозни очи и добави:
— Не смесвай техните магически похвати с твоите тъпи похвати.
Кимнах безмълвно. Изявлението му не ме ядоса; бях твърде уплашена за това. Мълчах.
Пътуването ни беше много кратко или поне така ми се стори. Редувахме се на волана и по обед на следващия ден бяхме в къщата на магьосниците. В мига, в който двигателят на колата угасна, и двамата скочихме от нея, тръшнахме вратите и се втурнахме към къщата на магьосниците.
— Какво ви става на вас двамата? — рече пазачът, който стоеше на входната врата и изглеждаше озадачен от внезапното ни и шумно пристигане. — Биете ли се, гоните ли се?
Той погледна Изидоро Балтазар, после мен и рече:
— Бога ми! Такова бягане.
— Кога тръгвате? Кога тръгвате? — повтарях машинално аз, неспособна да потискам повече нарастващото ми безпокойство и страх.
Смеейки се, пазачът ме потупа свойски по гърба и каза:
— Аз не възнамерявам да ходя никъде. Няма да се отървете така лесно от мен.
Думите му прозвучаха достатъчно искрено, но не успяха да ме успокоят.
Напрегнато заразглеждах лицето, очите му — да видя дали няма да открия някъде лъжа. Но видях само доброта и искреност. Като осъзнах, че Изидоро Балтазар вече не е до мен, аз отново се стегнах. Беше изчезнал бързо и безшумно като сянка.
Усещайки вълнението ми, пазачът посочи с брадичка към къщата. Чух гласа на Изидоро Балтазар, който нарастваше, сякаш протестираше за нещо, след което чух смеха му.
— Всички тук ли са? — попитах аз, като се опитах да мина покрай пазача.
— Вътре са — рече той, като ми препречи пътя с разтворени ръце. — Но не могат да се срещнат с теб в момента.
Като видя, че се каня да протестирам, той добави:
— Не те очакваха. Затова искаха преди тях първо аз да поговоря с теб.
Той ме хвана за ръката и ме отведе настрани от вратата.
— Хайде до отидем отзад и да съберем малко листа — предложи той. — Ще ги изгорим и ще оставим пепелта на водните феи. Може би ще я превърнат в злато.
Докато събирахме листата на купчинки въобще не разговаряхме, но физическата дейност и дращенето на греблото по земята ми действаха успокояващо.
Сякаш бяхме събирали и горили листа с часове, когато внезапно узнах, че имаше и още някой на двора. Бързо извърнах глава и видях Флоринда. Облечена в бели панталони и яке, седнала на пейката под лавровото дърво, тя приличаше на привидение. Лицето й беше засенчено от широкопола сламена шапка, а в ръката си държеше дантелено ветрило. Не изглеждаше съвсем като човек и ми се струваше така далечна и отнесена, че аз просто стоях неподвижна, безкрайно изумена.
Чудейки се дали ще ме познае, аз направих няколко колебливи стъпки към нея. Като забелязах, че тя по Никакъв начин не регистрира присъствието ми, аз спрях и зачаках, тъй като не знаех какво да предприема. Не че се опитвах да се предпазя от евентуално отхвърляне или обида от нейна страна. По-скоро някакво неформулирано, но подсъзнателно ясно правило ме възпираше да изисквам от нея да ми обърне внимание.