— Не се плаши — нареди тя.
После сниши гласа си до шепот и рече:
— Ние всички навлизаме в сънищата си един на друг, но сега ти не сънуваш.
Сигурно по цялото ми лице е било изписано съмнение.
— Повярвай ми, в момента ти не сънуваш — увери ме тя.
Приближих се още малко към нея. Не само гласът й звучеше непознато, ами и тя самата изглеждаше различна. От мястото, където стоях, тя беше Есперанса; въпреки това обаче приличаше на Зулейка. Съвсем се приближих до нея. Беше Зулейка! Млада и силна, и много красива. Едва ли беше над четирийсетгодишна. Овалното й лице беше обрамчено от къдрава черна коса, започнала тук-там да посивява. Лицето й беше гладко и бледо, а очите — влажни и тъмни. Погледът й беше дълбок, загадъчен и много чист. Малката й, тънка горна устна подсказваше строгост, а пълната й, почти сладострастна, долна устна говореше за благост, а така също и за страст.
Удивена от промяната в нея, аз просто стоях и я гледах захласната. „Определено сънувам“, помислих си аз.
Звънкият й смях ме накара да разбера, че е прочела мислите ми. Тя взе ръката ми в своята и меко каза:
— Не сънуваш, мила моя. Това съм истинската аз. Аз съм твоята учителка по сънуване. Аз съм Зулейка. Есперанса е другото ми „аз“. Магьосниците го наричат „сьнуваното тяло“.
Сърцето ми биеше бясно в гърдите. Почти се задушавах от безпокойство и вълнение. Опитах се да издърпам ръката си, но тя ме беше хванала здраво. Стиснах очи. Повече от всичко на света исках, когато ги отворя, нея да я няма. Но тя беше там, разбира се, с лъчезарна усмивка на устата. Аз отново затворих очи и заподскачах на място, като че ли бях полудяла. Със свободната си ръка си зашлевих няколко шамара по лицето, докато то пламна от болка, но всичко беше напразно; не можех да се събудя. Всеки път, когато отворех очи, тя беше там.
— Мисля, че ти стига толкова — разсмя се тя и аз й наредих да ме удари.
Тя с готовност се подчини и силно ме удари два пъти в горната част на ръцете с дълъг, твърд бастун.
— Няма смисъл, мила — рече тя.
Каза го бавно, сякаш беше много уморена. После пое дълбоко въздух и пусна ръката ми. След това отново заговори.
— В момента не сънуваш — рече. — И аз съм Зулейка. Но когато сънувам, аз съм Есперанса, а и още нещо. Но за това няма да говоря сега.
Исках да кажа нещо, каквото и да е, но не можех да говоря. Езикът ми беше парализиран и от устата ми излизаха само някакви хриптящи звуци. Опитах се да се отпусна чрез серия от упражнения за дишане, които бях научила в едни курсове по йога.
Тя тихичко се изсмя, привидно впечатлена от усилията ми. Звукът от смеха й оказа успокоително въздействие върху мен; той излъчваше такава топлота, такова дълбоко доверие, че тялото ми мигновено се отпусна.
— Ти си прикривач — продължи тя. — И принадлежиш по право на Флоринда.
Тонът й не позволяваше никакъв спор или възражение.
— Но си също и сомнамбул, и прекрасен естествен сънувач и поради тази твоя способност ти принадлежиш също и на мен.
Една част от мен искаше да се изсмее на глас и да й каже, че не е с всичкия си. Друга част обаче беше напълно съгласна с нейното изказване.
— С кое име искаш да те наричам? — попитах аз колебливо.
— С кое име ли? — повтори тя, като ме гледаше, сякаш се разбира от самосебе си. — Аз съм Зулейка. Какво си мислиш, че е това? Игра? Ние тук не си играем на разни игрички.
Стресната от изблика й, аз можах само да измънкам:
— Не, не мисля, че това е игра.
— Когато сънувам, аз съм Есперанса — продължи тя с глас, изострен от напрежение.
Лицето й беше строго, но лъчезарно.
— Когато не сънувам, аз съм Зулейка. Но дали съм Зулейка или Есперанса, или нещо друго, не трябва да има значение за теб. Аз съм все твоята учителка по сънуване.
Единственото, което можах да направя, беше да кимна глупаво. Дори и да имах какво да кажа, нямаше да мога да го сторя. Студена, лепкава пот се стичаше по тялото ми. Червата ми се отпуснаха и пикочният ми мехур щеше да се пръсне. Исках да отида до тоалетната, да се облекча и да повърна.
Накрая вече не издържах. Ставаше въпрос или да се изложа там, пред нея, или да изтичам до външната тоалетна. Имах достатъчно енергия, за да избера второто.
Зулейка се разсмя с младежкия смях на момиче; чувах го чак до тоалетната.
Когато се върнах на сечището, тя ме подкани да седна до нея на близката пейка: Аз машинално се подчиних и седнах тежко на края, като нервно пъхнах ръце под свитите си колене.