В очите й безспорно проблясваше както твърдост, така и доброта. Мигновено ме осени мисълта, сякаш съм го знаела и преди, че нейната безмилостност е, повече от всичко друго, вътрешна дисциплина. Безпощадният й самоконтрол бе придал на цялото й същество една безкрайно приятна неуловимост и потайност, но не потайността на подмолното и лукаво поведение, а потайността на загадъчното, на непознатото. Затова я следвах като кученце навсякъде, винаги когато я видех.
— Днес преживя два прехода — обясни Зулейка. — Единият от нормално будно състояние към будно сънуване, а другият — от будно сънуване към нормално будно състояние. Първият беше плавен и незабележим; вторият беше като кошмар. Това е нормалното положение на нещата. Всички ние изживяваме тези преходи точно по този начин. Насилих се да се усмихна.
— Но аз все още не знам какво съм направила — казах аз. — Не си спомням да съм предприела някакви стъпки. Нещата просто се случват с мен и аз се оказвам в даден сън, без да знам как съм се озовала в него.
Весело пламъче проблясна в очите й.
— Това, което обикновено се прави — рече тя, — е да започнеш да сънуваш, като спиш в хамак или в каквато и да е измишльотина, провесена от греда на покрива или от дърво. Висейки по този начин ние нямаме никакъв контакт със земята. Земята ни приземява, не забравяй това. В това висящо положение начинаещият сънувач научава как се прехвърля енергията от будното състояние към сънуването и от сънуването към будното сънуване.
— Всичко това, както Флоринда вече ти е казвала, е въпрос на енергия. В мига, в който я имаш, заминаваш — рече тя.
— Проблемът при теб сега ще бъде — продължи тя — дали ще можеш сама да събереш достатъчно енергия, тъй като магьосниците няма да могат да ти я заемат повече.
Зулейка повдигна вежди в комичен жест и добави:
— Ще видим. Аз ще се опитам да ти напомня следващия път, когато навлезем в сънищата си една на друга.
Като видя изписаното по лицето ми учудване, тя се разсмя весело като дете.
— Как навлизаме в сънищата си една на друга? — попитах аз, вгледана в изумителните й очи.
Те бяха тъмни и блестящи, с лъчи светлина, струяща от зениците.
Вместо отговор, Зулейка хвърли още няколко съчки в огъня. Лумна пламък, разхвърчаха се искри и светлината стана по-ярка. Тя остана неподвижна за миг, с очи, приковани върху пламъците, сякаш събираше светлината в себе си. После рязко се обърна и ми хвърли бегъл поглед, след което клекна и обви своите силни, мускулести ръце около пищялите си. Загледана в мрака, заслушана в пращящия огън, тя се полюшваше наляво-надясно.
— Как навлизаме в сънищата си една на друга? — повторих въпроса си аз.
Зулейка спря да се люлее. Тръсна глава, вдигна поглед към мен, сепната, сякаш току-що се беше събудила.
— Не мога да ти го обясня сега — заяви тя. — Сънуването не се поддава на разбиране. Човек трябва да го чувства, не да го обсъжда. Както и в ежедневния свят, преди да обясниш и анализираш нещо, първо трябва да го изпиташ.
Говореше бавно и обмислено. Призна, че в процеса на действие трябва да има и обяснения.
— Понякога обаче е твърде рано за обяснения. Както в случая — рече тя. — Един ден всичко това ще ти се изясни — обеща Зулейка, като видя разочарованието, изписано по лицето ми.
С едно бързо леко движение тя се изправи на крака и продължи да се взира в пламъците, като че ли очите й имаха нужда да се захранват от светлината. Сянката й, която огънят хвърляше върху стената и тавана на навеса, стана огромна. Без дори да кимне, тя се извъртя, помитайки земята с дългата си пола и изчезна в къщата.
Неспособна да помръдна, аз стоях закована на място. Едва дишах, докато потропването на сандалите й заглъхваше все повече и повече.
— Не ме оставяй тук! — извиках аз с панически глас. — Има неща, които трябва да знам.
Зулейка мигновено се появи на вратата.
— Какво искаш да знаеш? — попита тя с безразличен, почти чужд глас.
— Съжалявам — измънках бързо аз при вида на блестящите й очи. Разглеждах я едва ли не като хипнотизирана.
— Не исках да крещя — добавих извинително. — Помислих, че си отишла в някоя от стаите.
Гледах я умолително с надеждата да ми обясни нещо. Но тя не го направи. Само ме попита отново какво искам да знам.
— Ще ми говориш ли и следващия път, когато те видя? — изтърсих аз първото нещо, което ми мина през ума, опасявайки се, че тя ще ме остави, ако спра да говоря.
— Следващият път, когато се видим с теб, няма да сме в същия свят — рече тя. — Кой може да каже какво ще правим там?
— Но преди известно време — настоях аз — ти самата ми каза, че си моята учителка по сънуване. Не ме оставяй да тъна в мрак. Обясни ми някои неща. Мъчението, което изпитвам, е повече, отколкото мога да понеса. Раздвоена съм.