Той дълго време не отвърна нищо и това ме подразни. Усещах, че лицето ми се изчервява от яд. „Какво търся аз тук, седнала на някакво дърво с един луд старец?“ — помислих си аз. В същото време обаче се опасявах, че може да съм го обидила. Реших да се извиня за грубостта си.
— Разбирам, че думите ми нямат кой знае какъв смисъл за теб — призна той. — Но това е защото има твърде много кора по теб. Тя ти пречи да чуеш това, което има да ти казва вятърът.
— Твърде много кора ли? — попитах аз с недоумение и известни подозрения. — Да не искаш да кажеш, че съм мръсна?
— И това също — отвърна той и аз се изчервих.
Той се усмихна и повтори, че съм обвита в твърде дебела кора, която не може да се измие с вода и сапун, независимо колко пъти се къпя.
— Ти си изпълнена с преценки — обясни той. — Те ти пречат да разбереш какво ти казвам и това, че вятърът е на твое разположение да се разпореждаш с него.
Той присви очи и ме изгледа критично.
— Е? — рече нетърпеливо и преди да разбера какво става той ме беше хванал за ръцете и с едно бързо, плавно движение ме залюля и ме пусна леко на земята.
Стори ми се, че видях как крайниците му се разтегнаха като ластик. Това беше мимолетно видение, което аз веднага си обясних като зрителна измама, дължаща се на горещината. Не се задълбочих повече, защото в същия момент вниманието ми беше привлечено от Делия Флорес и приятелите й, които разстилаха широка ленена покривка под съседното дърво.
— Кога дойдохте тук? — обърнах се аз към Делия, изумена от факта, че не съм видяла или пък чула групата да пристига.
— Устройваме си пикник в твоя чест — рече тя.
— Защото днес ти се присъедини към нас — добави една от жените.
— Как съм се присъединила към вас? — попитах аз притеснено.
Не бях успяла да видя коя беше говорила. Поглеждах ги една след друга в очакване някоя от тях да ми обясни изказването.
Безразлични към растящото ми безпокойство, жените се заеха отново с покривката, като гледаха да е навсякъде гладко изпъната. Колкото по-дълго ги наблюдавах, толкова по-съсредоточена ставах. Всичко това беше толкова странно за мен. Лесно можех да си обясня защо бях приела предложението на Делия да ме заведе при лечителка, но последвалите мои действия ми бяха напълно непонятни. Сякаш някой друг управляваше мозъка ми и ме караше да стоя там, да реагирам и да казвам неща, които не съм искала да кажа. Сега пък и се готвеха да празнуват в моя чест. Това най-малкото беше смущаващо. Колкото и да се напрягах, не можех да си обясня какво правя там.
— С нищо не съм заслужила тези почести — смутолевих аз, когато немското ми възпитание взе връх у мен. — Хората не вършат разни неща за другите просто така.
Едва след като чух гръмкия смях на Мариано Аурелиано, осъзнах, че те всички се бяха втренчили в мен.
— Не е необходимо да се напрягаш толкова, за да си обясниш какво става с теб днес — рече той, като ме потупа леко по рамото. — Правим си пикник, защото обичаме да вършим нещата импулсивно, на момента. И тъй като ти беше излекувана днес от Есперанса, приятелите ми нарекоха пикника в твоя чест.
Той говореше небрежно, почти безразлично, като че ли ставаше въпрос за нещо незначително. Но очите му казваха друго; те бяха твърди и сериозни, като че ли беше от жизнено важно значение да го слушам внимателно.
— За приятелите ми е удоволствие да нарекат пикника в твоя чест — продължи той. — Приеми го, също както те го правят, простичко и без много мислене.
Погледът му омекна, като се извърна към жените, след което се обърна към мен и добави:
— Пикникът съвсем не е в твоя чест, повярвай ми. И все пак — той се замисли за миг — е в твоя чест. Това е едно противоречие, за което ще ти трябва доста време, за да го разбереш.
— Не съм молила никого да върши каквото и да било за мен — казах аз навъсено.
Бях станала извънредно мрачна, каквато ставах винаги, когато се чувствах застрашена.
— Делия ме доведе тук и аз съм й благодарна — продължих аз, след което се почувствах длъжна да добавя: — И бих искала да си платя за всички направени ми услуги.
Бях сигурна, че съм ги обидила; знаех, че сега вече всеки момент ще ме помолят да си вървя. Освен че щеше да ми накърни малко самолюбието, това нямаше да ме притесни особено. Бях изплашена, а и ми беше дошло до гуша от тях.
За моя най-голяма изненада и раздразнение, те не ме взеха на сериозно. Присмяха ми се.
Колкото повече се ядосвах, толкова по-весело им ставаше на тях. Искрящите им, смеещи се очи не се откъсваха от мен, като че ли бях някакъв непознат биологически вид.