— Зулейка не е родена като всяко човешко същество. Тя е била създадена. Тя е самото магьосничество.
— Не — възрази ми Флоринда енергично. — Зулейка е родена. Есперанса не е.
Тя ми се усмихна и добави:
— Това ще е достойна загадка за теб.
— Мисля, че разбирам — измърморих аз, — но съм твърде нечувствителна и не мога да формулирам това, което разбирам.
— Справяш се чудесно — засмя се тя тихичко. — Ако беше толкова нечувствителна, колкото си обикновено, трябваше да чакаш докато си наистина, ама наистина 100 процента будна, за да разбереш. Сега си само 50 процента будна. Номерът е да останеш в повишено съзнание. Когато сме в повишено съзнание, за нас няма нищо, което да е невъзможно да разберем.
Усещайки, че се каня да я прекъсна, тя покри устните ми с ръка и добави:
— Не мисли за това сега. Само запомни, че си импулсивна натура, дори в повишено съзнание, и мисленето ти не е стабилно и обхватно.
Чух някой да се движи в сенките зад храстите.
— Кой е там? — попитах аз, като се изправих. Огледах се, но не видях никого.
Откъм двора отекна женски смях.
— Не можеш да ги видиш — рече Флоринда сънено.
— А защо се крият от мен? — попитах аз. Флоринда се усмихна.
— Не се крият — обясни тя. — Просто ти не можеш да ги видиш без помощта на нагуала Мариано Аурелиано.
Не знаех какво да отговоря на това. На определено ниво ми прозвуча абсолютно смислено; въпреки това обаче усетих как поклащам глава.
— Ти можеш ли да ми помогнеш да ги видя? — попитах аз. Флоринда кимна.
— Но очите ти са изморени — рече тя. — Изморени са от твърде много гледане. Трябва да поспиш.
Целенасочено държах очите си широко отворени, за да не изпусна който и да щеше да излезе от храстите в мига, в който вниманието ми отслабне. Взирах се в листата и сенките вече без да знам кое какво е, докато накрая заспах дълбок сън без сънища.
18
ПАЗАЧЪТ ДРЕМЕШЕ на любимата си пейка в сянката на лавровото дърво. Това беше единствената му дейност за последните два дни. Вече не метеше двора, нито пък събираше листа, а седеше с часове на тази пейка, като или дремеше, или се взираше в далечината, сякаш имаше тайно споразумение с нещо, което само той можеше да види.
В къщата всичко се беше променило. „Сгреших ли, че дойдох да ги видя?“, питах се непрестанно аз. Както обикновено, чувствах се виновна и готова да се защитавам. И единственото, което правех, беше да спя необезпокоявана часове наред. Когато бивах будна обаче, с тревога съзнавах, че нищо не е същото. Обикалях безцелно из къщата, но напразно. Нещо сякаш бе излетяло от нея.
Продължителната и шумна въздишка на пазача прекъсна мислите ми. Неспособна да потискам повече своята тревога, аз оставих книгата настрана, станах и отидох при него.
— Няма ли да събираш и да гориш листа днес? — попитах аз.
Сепнат, той вдигна поглед към мен, но не отговори. Носеше слънчеви очила. Не можех да видя израза в очите му през тъмните стъкла. Не знаех какво да направя — да остана, да си тръгна или да изчакам отговора му. Опасявайки се, че може пак да задреме, аз го попитах с висок, нетърпелив тон:
— Има ли някаква причина, поради която вече не събираш и не гориш листа?
Той парира въпроса ми с въпрос:
— Да си видяла или чула да пада листо през последните два дни?
Очите му сякаш ме пронизваха, когато махна очилата си.
— Не съм — казах аз.
Не толкова самото му изказване, колкото сериозността на тона и поведението му беше това, което ми се стори нелепо; това, което ме накара да отговоря.
Той ми направи знак да седна до него на пейката. После се наведе към мен и ми прошепна в ухото:
— Тези дървета знаят точно кога да пуснат листата си.
Огледа се навсякъде около себе си, сякаш се опасяваше някой да не го чуе, след което добави със същия поверителен шепот:
— А сега дърветата знаят, че не е необходимо листата им да падат.
— Листата увяхват и падат независимо от всичко — провъзгласих аз самоуверено. — Това е природен закон.
— Тези дървета са безкрайно своенравни — заяви той упорито. — Те си имат свое съзнание. Те не следват законите на природата.
— И какво кара дърветата да не пускат листата си? — попитах аз, като се опитвах да изглеждам сериозна.
— Хубав въпрос — рече той, като замислено потри брадичката си. — Опасявам се, че все още не знам отговора. Дърветата не са ми казали.
Той ми се усмихна глуповато и добави:
— Вече ти казах — тези дървета са темпераментни. Преди да успея да възразя, той попита ни в клин, ни в ръкав:
— Приготви ли си обяд?
Внезапната смяна на темата ме изненада.