Лека, почти тъжна усмивка се плъзна по устните й.
— Това, което все още не знам — продължи тя, — е дали човекът, новият нагуал, също е заминал завинаги. Ти, естествено, разбираш, че дори и да се върне, той няма да бъде Изидоро Балтазар. Ще бъде някой друг, с когото ще трябва да се запознаеш наново.
— Някой непознат ли ще бъде? — попитах аз не много сигурна дали наистина искам да знам.
— Не знам, дете мое — отвърна тя бавно и като че ли несигурно. — Просто не знам. Аз самата съм един сън. Какъвто е и новият нагуал. Сънища като нас са временни, защото именно нашата временност ни позволява да съществуваме. Нищо не ни задържа, освен съня.
Със замъглени от сълзите очи, аз едва я виждах.
— За да облекчиш своята болка, потопи се още по-надълбоко в себе си — рече тя меко. — Седни със свити колене и хвани глезените си с кръстосани ръце, т.е. десния глезен с лявата ръка. Отпусни глава върху коленете си и остави тъгата да отмине.
— Остави земята да успокои болката ти — добави тя. — Остави лечебната сила на земята да навлезе в теб.
Седнах на земята точно по начина, който беше описала. За няколко мига тъгата ми изчезна. Дълбоко телесно усещане за блаженство замени мъката ми. Не се виждах в никакъв друг контекст, освен в контекста на настоящия момент. Без моята субективна памет, аз не изпитвах болка.
Есперанса потупа мястото до нея на пейката. Веднага щом седнах, тя взе ръката ми в своята и я разтьрка, като че ли я масажираше, след което каза, че имам доста месеста ръка за такова мършаво тяло. Тя обърна ръката ми с дланта нагоре и внимателно я заразглежда. Не каза нищо, само леко сви ръката ми в юмрук.
Седяхме мълчаливо дълго време. Беше късен следобед; не се чуваше нищо друго, освен ритмичното шумолене на листата, движени от вятъра.
Докато я гледах втренчено, ме обзе една странна сигурност: знаех, че аз и Есперанса вече сме говорили надълго и нашироко за моето идване в къщата на магьосниците и за тяхното заминаване.
— Какво става с мен, Есперанса? — попитах аз. — Сънувам ли?
— Ами… — започна тя бавно.
Очите й блестяха, когато предложи да проверя съня.
— Седни на земята и го провери — рече тя.
Така и сторих. Единственото, което почувствах, беше студенината на камъка, върху който бях седнала. Никакво усещане не се върна към мен.
— Не сънувам — заявих аз. — Тогава защо чувствам, че вече сме разговаряли?
Напрегнато затърсих по лицето й отговор на моята дилема.
— От пристигането си сега те виждам за пръв път, но въпреки това чувствам, че сме били заедно всеки ден — измърморих аз, повече на себе си, отколкото за да бъда чута. — Това са вече седем дни.
— Много повече са — рече Есперанса. — Но трябва да разрешиш тази загадка сама, с минимална помощ.
Кимнах в знак на съгласие. Имаше толкова неща, за които исках да питам, но знаех и приех, че ще е безполезно да говорим. Знаех, без да знам как съм го узнала, че вече бяхме разисквали всичките ми въпроси. Бях пропита от отговори.
Есперанса ме огледа замислено, сякаш се съмняваше в прозрението ми. После, много бавно, произнасяйки внимателно всяка дума, тя каза:
— Искам да знаеш, че осъзнаването, което получи тук, независимо колко дълбрко и постоянно ти изглежда, е само временно. Съвсем скоро ще се върнеш пак към своите глупости. Това е нашата женска съдба, да сме особено трудни.
— Мисля, че грешиш — възпротивих се аз. — Ти въобще не ме познаваш.
— Точно, защото те познавам, казвам това — рече тя. Направи кратка пауза и когато отново заговори гласът й беше остър и сериозен.
— Жените са много предпазливи — каза тя. — Не забравяй, че когато те отглеждат да бъдеш слуга, това те прави изключително хитър и находчив.
Мощният й звучен смях заличи у мен всякакво желание за протест, даже и да съм го имала.
— Най-доброто, което можеш да направиш, е да не казваш нищо — заяви тя.
После ме хвана за ръката, помогна ми да стана и предложи да отидем в малката къща за един дълъг, крайно необходим разговор.
Не влязохме вътре в къщата, а седнахме на пейката до входната врата. Седяхме там мълчаливо близо час. После Есперанса се извърна към мен; тя сякаш не ме виждаше. Дори се питах дали не е забравила, че бях дошла с нея и седях до нея. Без да отбележи по какъвто и да е начин моето присъствие, тя стана, отдалечи се на няколко крачки от мен и се загледа в другата къща, сгушена сред група дървета. Измина доста време преди да каже:
— Отиваме надалеч.
Не можех да кажа дали беше надежда, вълнение или мрачно предчувствие това, което породи странно гадене в стомаха ми. Знаех, че няма предвид разстоянието като километри, а като други светове.