— Не ме интересува колко далеч отиваме — казах аз с увереност, която съвсем не изпитвах.
Страшно исках да знам, но не смеех да попитам какво ни чака в края на пътуването.
Есперанса се усмихна и разтвори ръце, като че ли да обхване залязващото слънце. На запад небето беше огненочервено, а далечните планини обагрени в сенчест пурпур. Лек ветрец премина през дърветата; листата заблещукаха и зашумоляха.
Още един час премина в мълчание и после всичко застина. Магията на здрача обездвижи всичко около нас. Спряха всякакви звуци и движения; очертанията на храсти, дървета и хълмове бяха толкова ясни, че изглеждаха като гравирани върху небето.
Преместих се по — близо до Есперанса, когато сенките запълзяха по нас и затъмниха небето. При вида на другата тиха къща, чиито светлини блещукаха като светулки в мрака, у мен се надигна едно дълбоко погребано чувство.
То не беше свързано с някакво определено усещане в момента, а с един неясно тъжен, носталгичен спомен, останал забравен в детството ми.
Сигурно съм била напълно погълната от спомените си; изведнъж се усетих, че вървя до Есперанса. Умората ми, доскорошната ми тревога, бяха напълно изчезнали. Изпълнена със завладяващо усещане за жизненост, аз вървях в нещо като екстаз, в някакво безмълвно щастие, а краката ми се движеха не само от собствената ми воля.
Пътеката, по която вървяхме, изведнъж свърши. Озовахме се пред малко възвишение с високи дървета. Тук-там имаше разхвърляни огромни молози. Някъде в далечината се чуваше звук от течаща вода като тих, успокоителен напев. Въздишайки от внезапно обзелата ме умора, аз се облегнах на един от молозите, като се молех това да е края на нашето пътуване.
— Не сме пристигнали още! — извика Есперанса.
Тя вече беше изкачила някакви скали, като се движеше с пъргавината на дива коза. Не ме изчака. Дори не се обърна да види дали я следвам. Кратката ми почивка ми беше отнела и последните сили. Едва дишайки, аз се плъзгах многократно по камъните, докато пълзях нагоре след нея.
Някъде по средата пътеката завиваше покрай огромен молоз. Сухата и остра растителност отстъпи място на сочни растения, тъмни на фона на спускащия се здрач. Въздухът също се промени; беше влажен и аз дишах по-лесно. Есперанса следваше уверено една тясна пътека, пълна със сенки, с мълчание и шумове. Тя познаваше всеки от тайнствените звуци на нощта. Определяше безпогрешно всеки крясък, вик или изсъскване, които пулсираха в мрака около нас.
Пътеката свърши пред няколко стъпала, изсечени в скалата. Те водеха към скрита купчина камъни.
— Вземи един — нареди тя — и го сложи в джоба си. Изгладени отвсякъде като речни камъчета, отначало всички камъни ми изглеждаха еднакви. След като се вгледах по-внимателно обаче, установих, че те всички са различни. Някои бяха толкова гладки и лъскави, сякаш са били фабрично полирани.
Трябваше ми доста време, докато си харесам един камък. Беше тежък, но лесно се побираше в дланта ми. Имаше клиновидна форма, а на цвят беше светлокафяв, нашарен с почти прозрачни, млечнобели нишки.
Стресната от някакъв шум, аз едва не изпуснах камъка.
— Някой ни преследва — прошепнах аз.
— Никой не ни преследва — възкликна Есперанса полузабавно, полунедоверчиво.
А като видя, че се скривам зад едно дърво, тихо се изсмя и каза, че вероятно е някоя жаба, подскачаща в шубрака.
Исках да й кажа, че жабите не скачат на тъмно, но не бях сигурна дали е истина. Изненада ме, че просто не й го казах с абсолютна увереност, както имах навика да правя.
— Нещо с мен не е наред, Есперанса — казах аз разтревожено. — Аз не съм себе си.
— Нищо ти няма, мила — увери ме тя разсеяно. — Всъщност, сега си себе си повече от всякога.
— Чувствам се странно…
Гласът ми заглъхна. Бях започнала да виждам някаква структура в това, което ми се случваше от първото ми пристигане в къщата на магьосниците.
— Много е трудно да се преподава нещо толкова нематериално като сънуването — рече Есперанса. — Особено на жените. Ние сме изключително сдържани и хитри. В края на краищата ние сме били роби цял живот; ние знаем как точно да манипулираме нещата, когато не искаме нещо да разстрои онова, за чието постигане сме работили така усилено, а именно — нашето статукво.
— Нима мъжете не го правят? — попитах аз.
— Правят го, но те са по-открити. Жените се борят подмолно. Тяхната предпочитана бойна техника е машинацията на роба: изключването на мозъка. Те чуват без да обръщат внимание и гледат без да виждат.
Тя добави, че да инструктираш жена е постижение, достойно за похвала.