— Ние харесваме откритостта на твоята борба — продължи тя. — При теб има голяма надежда. Това, от което най-много ни е страх, е лесно съгласяващата се жена, която с готовност приема новото и прави всичко, каквото й кажеш, докато в един момент се обърне и те отрече, веднага щом се умори или отегчи от новото.
— Мисля, че започвам да разбирам — промълвих неуверено аз.
— Естествено, че си започнала да разбираш! — възкликна тя.
Твърдението й беше така комично-триумфално, че се разсмях.
— Започнала си да разбираш дори какво е намерението — добави тя.
— Искаш да кажеш, че започвам да ставам магьосница ли? — попитах аз.
Цялото ми тяло се разтресе, докато се опитвах да потисна напушващия ме смях.
— Откакто пристигна тук, ти много често си в състояние на будно сънуване — заяви Есперанса. — Затова заспиваш толкова често.
По усмихнатото й лице нямаше и следа от подигравка или насмешка.
Повървяхме известно време мълчаливо, след което тя каза, че разликата между магьосника и обикновения човек била тази, че първият можел да навлиза в състояние на будно сънуване по желание. Тя ме потупа няколко пъти по ръката, сякаш за да подчертае значението на думите си, след което добави с поверителен тон:
— А ти упражняваш будното сънуване, защото, за да наточваме твоята енергия, ние създадохме едно мехурче около теб още от първата нощ, когато пристигна.
После каза, че от мига, в който се запознали с мен, те ми сложили прякора Fosforito, кибритена клечица.
— Ти гориш твърде бързо и безполезно — рече тя. Направи ми знак да мълча и добави, че не знам как да си фокусирам енергията.
— Тя е разгърната, за да защитава и поддържа идеята за самата теб — завърши Есперанса.
Отново ми направи знак да мълча и каза, че това, което си мислим, че е нашето лично „аз“, е всъщност само една идея. По-голямата част от нашата енергия се изразходвала в защита на тази идея, заяви тя.
Есперанса леко повдигна вежди и въодушевена усмивка озари лицето й.
— Да постигнеш едно ниво на дистанциране, където личното „аз“ е само една идея, която може да се променя по желание, е истинско магьосническо дело и най-трудното за осъществяване — обясни тя. — Когато идеята за личното „аз“ се оттегли, магьосниците имат енергията да се свържат с намерението и да бъдат повече от това, което смятаме за нормално.
— Жените, поради факта, че имат утроба, могат много лесно да фокусират своето внимание, докато сънуват, върху нещо извън сънищата си — обясни тя. — Именно това правеше ти през цялото време, без дори да го знаеш. Това нещо, предмет, служи като мост, който ги свързва с намерението.
— И какъв предмет използвам аз? — попитах.
Искра на нетърпение проблясна в очите й, след което каза, че това обикновено бивало някой прозорец, светлина или дори леглото.
— Ти си толкова добра в това, че то е едва ли не втората ти природа — увери ме тя. — Затова сънуваш кошмари. Аз ти казах всичко това, когато беше в дълбоко състояние на будно сънуване, и ти разбра, че като фокусираш вниманието си върху нещо преди да заспиш, сънуваш лоши сънища.
— Ти се излекува, нали? — попита тя.
Първоначалният ми порив беше, разбира се, да й възразя. След моментно обмисляне обаче, не ми оставаше нищо друго, освен да се съглася с нея. След срещата ми с тях в Сонора, почти се бях освободила от кошмарите.
— Никога няма да се освободиш напълно от тях, докато продължаваш да бъдеш себе си — заяви тя. — Това, което трябва да направиш, разбира се, е да използваш своите дарби за сънуване целенасочено и умно. Затова си тук. А първият урок за жената е, че тя трябва, чрез своята утроба, да фокусира вниманието си върху някакъв предмет. Но не от самия сън, а външен предмет, от света преди съня.
— Не предметът е от значение обаче — побърза да изтъкне тя. — Важното е целенасоченото фокусиране на вниманието върху него — по желание, преди и по време на съня.
Тя ме предупреди, че макар да ми звучи доста просто, това било изключително мъчна задача, чието изпълнение можело да ми отнеме години.
— Това, което обикновено става, е, че човек се събужда в мига, в който фокусира вниманието си върху външния обект — рече тя.
— Какво означава да използваш утробата си? — прекъснах я аз. — И как се прави това?
— Ти си жена — рече Есперанса меко. — Знаеш как да чувстваш с утробата си.
Исках да й възразя, да й обясня, че не знаех нищо подобно. Но преди да успея да го направя, тя продължи мисълта си и каза, че при жената чувствата се зараждат в утробата.
— При мъжете — заяви тя — чувствата се зараждат в мозъка.
Тя ме смушка в корема и добави:
— Помисли малко. Жената е безсърдечна към всичко останало, освен към челядта си, защото чувствата й идват от утробата.