— За да фокусираш вниманието си чрез своята утроба, вземи някакъв предмет и го сложи върху корема си или пък го потъркай в гениталиите си.
Тя гръмко се разсмя при изумения ми вид, след което, между отделните изблици на смях, меко ме сгълча:
— Хайде де, не съм чак толкова гадна. Можех да кажа, че трябва да намажеш предмета с мъзгата си, но не го направих.
— След като установиш дълбока близост с предмет, — продължи тя отново сериозна, — той винаги ще бъде на твое разположение да ти служи като мост.
Повървяхме още малко в мълчание; тя изглеждаше потънала в мисли; езикът ме сърбеше да кажа нещо, но знаех, че нямам какво. Когато най-сетне заговори, гласът й беше строг, настоятелен.
— Нямаш повече време за губене — рече тя. — Естествено е, че в глупостта си ние оплитаме конците. Магьосниците знаят това по-добре от всеки друг. Но знаят още и че няма втори шанс. Трябва да се научиш на контрол и дисциплина, защото не разполагаш с повече време за грешки.
— Ти оплете конците, да ти кажа — продължи тя. — Дори не знаеше, че Изидоро Балтазар е заминал.
Невидимата дига, която задържаше лавината от чувства, рухна. Паметта ми се възвърна и отново ме обзе тъга. Тя стана толкова силна, че дори не съм забелязала кога съм седнала на земята и потъвам, сякаш беше сюнгер. Накрая земята ме погълна. Това не беше задушаващо, клаустрофобично преживяване, защото усещането, че седя на повърхността съществуваше едновременно със съзнанието, че земята ме е погълнала — едно двойнствено усещане, което ме накара да изкрещя:
— Сега сънувам!
Това извикано на висок глас изречение задейства нещо в мен; заля ме нова лавина от спомени. Знаех какво не е наред с мен — бях оплела конците и сега нямах енергия да сънувам. Откакто пристигнах, всяка нощ бях сънувала един и същ сън, който бях забравила до самия този момент. Сънувах, че всички жени-магьосници идват в стаята ми и ме обучават на основните принципи на магьосничеството. Те ми казваха, отново и отново, че сънуването е втората функция на утробата, тъй като първата е възпроизвеждането и всичко свързано с него. Казваха ми, че при жените сънуването е естествена функция, изцяло въпрос на енергия. При положение, че има достатъчно енергия, тялото на жената само събужда вторичните функции на утробата и жената сънува невъобразими сънища.
Тази необходима енергия обаче е като помощ за развиваща се държава — никога не идва. Нещо в цялостната подредба на нашите социални структури пречи на тази енергия да се освободи, така че жените да сънуват.
Ако тази енергия била свободна, казваха ми жените — магьосници, тя щяла просто да отхвърли „цивилизованата“ подредба на нещата. Но голямата трагедия на жените е, че социалната им съвест напълно доминира над личната им съвест. Жените се страхуват да бъдат различни и не искат да се отделят твърде далеч от удобствата на познатото. Социалният натиск, оказван върху тях, да не се отклоняват, е просто твърде мощен и вместо да се променят, те се съгласяват с това, което им е предопределено, а именно — да бъдат в услуга на мъжете. Така те никога не могат да сънуват магическите сънища, макар да имат органичните предпоставки за това.
Положението на жената е унищожило шансовете й. Дали ще е религиозно или научно обагрено, то поставя на жената един и същ печат — нейната основна функция е да възпроизвежда, а дали е постигнала някаква политическа, социална или икономическа равнопоставеност е абсолютно без значение.
Жените ми казваха всичко това всяка нощ. Колкото повече си спомнях и разбирах думите им, толкова повече се натъжавах. Стана ми мъчно вече не само за мен, но и за всички нас — едно племе от шизофренични същества, уловено в капана на един социален ред, който ни е приковал към собствените ни неспособности. Ако някога въобще се освободим, то е само моментно, една краткотрайна яснота преди да се потопим, по желание или на сила, отново в мрака.
— Престани с тези сантиментални глупости — чух някой да казва.
Беше мъжки глас. Вдигнах очи и видях пазача, който се беше надвесил над мен и ме пронизваше с поглед.
— Как се озова тук? — попитах аз. Бях смутена и малко шашната.
— Ти си ни следил? — казах аз не толкова като въпрос, колкото като обвинение.
— Да, следих ви, особено теб — ухили ми се похотливо той.
Заразглеждах лицето му. Не му вярвах. Знаех, че си прави шега с мен, но въпреки това не бях нито раздразнена, нито уплашена от наситения блясък в очите му.
— Къде е Есперанса? — попитах аз. Никъде не се виждаше.
— Къде е…? — заекнах притеснено аз, неспособна да довърша изречението.