— Тук е някъде — рече той, като се усмихна. — Не се тревожи. Аз също съм твой учител. В добри ръце си.
Той протегна ръка и аз колебливо му подадох моята. Без каквото и да е усилие той ме издърпа на един плосък молоз, който гледаше към широко, овално езеро. То се захранваше от ромолящ поток, чийто извор се губеше някъде в мрака.
— А сега си съблечи дрехите — рече той. — Време е за твоята космическа баня.
— Моята какво?
Сигурна, че се шегува, аз се разсмях.
Но той говореше сериозно. Потупа ме няколко пъти по ръката, също както бе направила и Есперанса, и ме подкани да си съблека дрехите. Преди да разбера какво прави, той вече беше развързал маратонките ми.
— Нямаме чак толкова много време — предупреди ме той и ме подкани да побързам.
Изгледа ме със студен, клиничен, безучастен поглед. Със същия успех можех да съм жабата, за която Есперанса каза, че подскачала наоколо.
Само мисълта да вляза в тази тъмна, студена вода, бъкаща, без съмнение, от всякакви лигави гадини, ме отвращаваше. За да сложа по-скоро край на тази нелепа ситуация, аз се свлякох от молоза и потопих пръстите на крака си във водата.
— Не чувствам нищо! — изпищях аз, отдръпвайки се ужасена. — Какво става? Това не е вода!
— Не се дръж като дете — скара ми се пазачът. — Разбира се, че е вода. Просто, не я усещаш, това е.
Отворих уста да изругая, но се овладях навреме. Ужасът ми беше изчезнал.
— Защо не усещам водата? — попитах аз, мъчейки се да печеля време, макар да знаех, че е безполезно, тъй като нямах никакви съмнения, че накрая ще се окажа във водата, без значение дали я чувствам или не.
Нямаше обаче да се предам без бой.
— Да не би тази безводна вода да е някакъв вид пречистваща течност? — попитах аз.
След дълго мълчание, заредено със зловещи възможности, той каза, че ако искам, мога да я нарека и „пречистваща течност“.
— Трябва да те предупредя обаче, че не съществува ритуал, способен да пречисти когото и да било — подчерта той. — Пречистването трябва да дойде отвътре. Това е лична и самотна борба.
— Тогава защо искаш да вляза в тази вода, която е лигава, даже и да не я чувствам? — казах аз с цялата сила, на която бях способна.
Устните му се помръднаха, сякаш щеше да се разсмее, но, изглежда, не искаше да се предава, защото лицето му отново стана сериозно и той рече:
— Аз ще се гмурна в езерото заедно с теб.
И без повече протакане той си съблече дрехите.
Застана пред мен, на по-малко от метър разстояние, чисто гол. На тази странна светлина, която не беше нито ден, нито нощ, виждах съвсем ясно всеки сантиметър от тялото му. Той не правеше свенливи опити да прикрие голотата си. Тъкмо обратното: изглежда беше повече от горд с мъжествеността си и я размятваше пред мен с предизвикателна наглост.
— Хайде, побързай и се съблечи — подкани ме той. — Нямаме много време.
— Няма да го направя. Това е лудост! — възпротивих се аз.
— Ще го направиш. Това е решение, което ще вземеш съвсем сама — рече той.
Говореше без жар, без гняв, но въпреки това с тиха решителност.
— Тази вечер, в този странен свят, ти ще разбереш, че има само един начин на поведение — магьосническият начин.
Той ме гледаше със странна смесица от състрадание и задоволство.
С усмивка, която трябваше да ме успокои, но не успя, пазачът каза, че скачането в езерото ще ме разтърси. Ще премести нещо в мен.
— По-късно това преместване ще ти послужи да разбереш кои сме ние и какво правим — добави той.
Мимолетна усмивка озари лицето му, когато побърза да изтъкне, че скачането в езерото няма да ми даде необходимата енергия, за да упражнявам будното сънуване сама. Предупреди ме, че със сигурност ще ми трябва много време да съхраня и наточа своята енергия и че може и никога да не успея.
— В света на магьосниците няма гаранции — рече той. После призна, че скачането в езерото може да отклони вниманието ми от ежедневните ми грижи; грижите, които една жена на моята възраст, в моето време, се предполага, че има.
— Това свещено езеро ли е? — попитах аз.
Той стрелна вежди нагоре, очевидно изненадан.
— Това е магьосническо езеро — обясни той, като ме гледаше напрегнато.
Сигурно беше видял, че решението ми е взето, защото разкопча часовника от ръката ми.
— Езерото не е нито свещено, нито прокълнато — рече той.
Сви мършавите си рамене и закопча часовника около своята ръка.
— Сега погледни часовника си — нареди ми той. — Той е твой от много години. Почувствай го върху моята китка.
Подсмихна се, като започна да казва нещо, но после се отказа.
— Е, хайде, съблечи си дрехите — подкани ме за пореден път той.