— Какво стана? — попитах аз. — Трябва да ми кажеш всичко.
— Всичко ли? — повтори тя, като шумно се прозя.
— Всичко, което стана при езерото — троснах се аз припряно.
Тя отново се прозя и се разсмя. Като гледаше часовника ми на ръката си, тя каза, че нещо в мен се било преместило повече, отколкото очаквала.
— В света на магьосниците има една естествена бариера, която разубеждава боязливите души — обясни тя. — Магьосниците се нуждаят от огромна сила, за да се справят с нея. Разбираш ли, тя е населена с чудовища, летящи дракони и демонични същества, които, разбира се, не са нищо друго освен безлична енергия. Ние, водени от нашите страхове, превръщаме тази безлична енергия в дяволски създания.
— Ами Есперанса и пазачът? — прекъснах я аз. — Сънувах, че и двамата бяха всъщност ти.
— Така е — рече тя, като че ли това беше най-естественото нещо на земята. — Току-що ти казах. Ти се премести по-надълбоко, отколкото очаквах, и навлезе в това, което магьосниците наричат „сънуване в светове, различни от този свят“.
— Ти и аз сънувахме в един друг свят. Затова не усещаше водата. Това е светът, където нагуалът Елйас е намерил всичките си изобретения. В този свят аз мога да бъда мъж или жена. И както нагуалът Елйас е донесъл изобретенията си в този свят, така и аз взимам със себе си или Есперанса, или пазача. Или по-точно, безличната ми енергия го прави.
Не можех да изразя мислите или чувствата си с думи. Обзе ме невероятното желание да побягна с писък оттам, но не можех да го превърна в действие. Двигателният ми контрол вече не беше въпрос на воля при мен. Опитвайки се да стана и да пищя, аз се строполих на земята.
Зулейка ни най-малко не се впечатли, нито се трогна от състоянието ми. Тя продължаваше да говори, сякаш не видя как ми се сгънаха коленете или как лежа просната на пода като парцалена кукла.
— Ти си добър сънувач — рече тя. — В края на краищата, ти цял живот сънуваш с чудовища. Но вече е време да се сдобиеш с енергията, необходима, за да сънуваш като магьосниците, да сънуваш за безличната енергия.
Исках да я прекъсна, да й кажа, че нямаше нищо безлично в съня ми за Есперанса и пазача, че всъщност той беше по-лош и от чудовищата в моите кошмари, но не можех да говоря.
— Тази вечер твоят часовник те върна от най-дълбокият ти сън, който някога си сънувала — продължи Зулейка, безразлична към странните звуци, които излизаха от гърлото ми. — И дори имаш едно камъче за доказателство.
Тя дойде до мястото, където лежах със зяпнала уста и я гледах втренчено. Бръкна в джоба ми. Оказа се права. Там си беше — камъчето, което взех от купчината камъни.
19
СЪБУДИ МЕ СИЛЕН ТРЯСЪК. Изправих се в хамака, взирайки се в мрака, и видях, че дървените кепенци на прозорците бяха смъкнати. Студен, всмукващ вятър се завихри около мен. По двора до стаята ми шумоляха листа; шумоленето се усили, после изведнъж стихна до слабо шушнене. В стаята се процеждаше мъждива светлина; подобно на мъгла, тя висеше полепнала по голите стени.
— Нагуале! — извиках аз.
За момент, сякаш действително го бях повикала, Изидоро Балтазар застана в края на хамака. Изглеждаше истински, но въпреки това имаше в него нещо неопределено, както при образ, видян във вода. Прокашлях се, за да заговоря, но от устните ми се изплъзна само едно слабо грачене, докато образът постепенно се стопи в мъглата. После мъглата се раздвижи, рязка и неспокойна като вятъра отвън.
Твърде напрегната, за да спя, аз седях загърната в одеалото и мислех дали постъпих правилно, като дойдох в къщата на магьосниците да търся нагуала Изидоро Балтазар. Не знаех къде другаде да отида. Търпеливо бях чакала три месеца, докато накрая безпокойството ми стана толкова остро, че ме подтикна към действие.
Една сутрин — преди седем дни — тръгнах и карах без спиране до къщата на магьосниците. И през цялото време нито за миг не се усъмних дали постъпвам правилно — нито дори когато трябваше да прескоча в задната част на къщата и да вляза през един незаключен прозорец. След седем дни чакане обаче, увереността ми бе започнала да се разколебава.
Скочих от хамака върху кахления под, като тежко се приземих върху петите на босите си крака. Това разтърсване винаги ми помагаше да разсея съмненията си. Този път обаче не свърши работа и аз отново легнах в хамака.
Ако съм научила нещо през трите години, които прекарах в света на магьосниците, то е, че решенията на магьосниците са окончателни, а моето решение беше да живея и умра в света на магьосниците. Сега беше дошло времето да го докажа.
Неземно звучащ смях ме изтръгна от размишленията ми. Той отекна из цялата къща, след което всичко отново потъна в тишина. Чаках напрегнато, но не се чуваше нищо друго, освен шума на сухи листа, гонени от вятъра по двора. Той приличаше на тих, дрезгав шепот.