Гневът ми ме накара да забравя страха си. Нахвърлих се върху тях, като ги обвиних, че ме вземат за глупачка. Обвиних Делия и мъжа й — не знам защо, продължавах да ги смятам за двойка, — че си бяха направили отвратителна шега с мен.
— Затова ли ме доведе тук — обърнах се аз към Делия, — за да можете ти и твоите приятели да се забавлявате с мен като с шут?
Колкото повече се пенех, те толкова повече се смееха. И когато бях на ръба да се разплача от самосъжаление, гняв и чувство на безсилие, Мариано Аурелиано се приближи и застана до мен. Заговори ми като на дете. Исках да му кажа, че мога сама да се грижа за себе си, че не ми е необходимо неговото съчувствие и че си отивам вкъщи, когато нещо в тона му, в очите му, ме успокои така напълно, че бях сигурна, че ме е хипнотизирал. И все пак знаех, че не е.
Най-обезпокоителното и непознато усещане за мен беше внезапността и пълнотата на промяната, настъпила у мен.
Това, което обикновено отнемаше дни, сега стана за миг. А аз бях свикнала при всяка обида или унижение — били те истински или въображаеми — да се отдавам на мрачни мисли върху случилото се и да се наслаждавам на тъгата си, като най-систематично и усърдно предъвквам всяка подробност, докато не й намеря задоволително за мен обяснение.
Като погледнах Мариано Аурелиано, неотдавнашното ми избухване ми се стори направо смешно. Дори не си спомнях какво ме беше вбесило толкова, че да ме докара до сълзи.
Делия ме дръпна за ръката и ме помоли да помогна на останалите жени да разопаковат порцелановите чинии, кристалните чаши и гравираните сребърни прибори от многобройните кошници, които бяха донесли. Жените не разговаряха с мен или помежду си. Само леки въздишки на задоволство се откъсваха от устните им, докато Мариано Аурелиано отхлупваше различните блюда; имаше царевични питки с месо и подправки, пироги, пикантна яхния и тортили. Но не от пшенично брашно — каквито често се срещаха в Северно Мексико и които аз не обичах много, — а от царевично брашно.
Делия ми подаде една чиния, в която имаше по малко от всичко. Ядох така лакомо, че свърших преди всички останали.
— Това е най-вкусната храна, която някога съм яла — казах аз, като се надявах да ми предложат допълнително.
Но никой не го направи. За да скрия разочарованието си, аз изказах своето възхищение от красотата на старинната дантела, украсяваща покривката, върху която седяхме.
— Аз съм я плела — рече жената от ляво на Мариано Аурелиано.
Тя беше стара на вид, с разчорлена сива коса, която скриваше лицето й. Въпреки горещината, тя беше облечена с дълга пола, блуза и пуловер.
— Истинска белгийска дантела — обясни ми тя с приятен, замечтан глас.
Дългите й, изящни ръце, по които проблясваха пръстени със скъпоценни камъни, нежно галеха широката украсителна ивица. С най-големи подробности тя ми разказа как е изработила тантелата, като ми показа дори видовете бримки и конци, които е използвала. От време на време успявах да зърна за миг лицето й през всичката тази коса, но въпреки това не можех да кажа как изглежда.
— Това е истинска белгийска дантела — повтори жената. — Тя е част от чеиза ми.
После взе една от кристалните чаши, отпи глътка вода и добави:
— Тези чаши също са част от чеиза ми; бакара са.
Не се и съмнявах. Разкошните чаши, всяка от които беше различна, бяха от най-фин порцелан. Тъкмо се чудех дали ще успея незабелязано да погледна дъното на моята, когато жената от дясно на Мариано Аурелиано ме насърчи да го направя.
— Не се стеснявай. Погледни отдолу — подкани ме тя. — Тук си сред приятели.
И като ми се усмихна окуражително, вдигна своята.
— От Лимож е — обяви тя, след което погледна моята и отбеляза, че е от Розентал.
Тази жена имаше детски, деликатни черти. Беше дребна, с кръгли очи и дълги мигли. Косата й бе черна, с изключение на темето, където беше почнала да побелява. Беше сресана назад и прибрана в малък, стегнат кок. Имаше в нея някаква сила, някаква острота, от която тръпки ме побиха, когато започна да ме обсипва с директни, лични въпроси.
Нямах нищо против разпита й. Бях свикнала баща ми и братята ми да ме бомбардират с въпроси всеки път, когато излизах на среща или въобще се захванех с нещо свое. Мразех тази ситуация, но това бяха нормалните взаимоотношения вкъщи. Поради тази причина аз така и не се научих да разговарям. Разговорът за мен се състоеше в това да парирам словесни атаки и да се защитавам на всяка цена.
Изненадах се, че разпитът, на който тази жена ме подлагаше, не предизвика у мен желание веднага да започна да се защитавам.