Заслушана в него, аз не само се унесох, но и започнах да сънувам същия сън, който сънувах вече седем нощи подред.
Намирам се в Сонорската пустиня. Обяд е. Слънцето — един сребрист диск, толкова ярък, че е почти невидим — е спряло насред небето. Всичко е застинало. Няма ни звук, ни движение. Гигантските кактуси със своите бодливи клони, отправени към неподвижното слънце, стоят като стражи на пост пред тишината и спокойствието.
Вятърът, сякаш следвал ме през съня, започва да духа с огромна сила. Той свисти в клоните на мескитовите дървета и ги разтърсва със систематична ярост. Навсякъде около мен се вият прашни вихрушки от червен пясък. Ято гарвани се пръсва по небето като точици, след което пада на земята малко по-нататък, леко, подобно късове черен воал.
Вятърът спира така внезапно, както и започна. Аз се отправям към хълмовете в далечината. Изглежда, сякаш вървя с часове, преди да видя огромна, тъмна сянка на земята. Вдигам поглед. Гигантска птица виси във въздуха с разперени криле, неподвижна, сякаш е прикована към небето. Едва след като отново се вгледам в тъмната й сянка на земята, разбирам, че птицата мърда. Бавно, едва доловимо, сянката се плъзга пред мен.
Подтиквана от някакъв необясним импулс, аз се опитвам да я настигна. Но независимо колко бързо тичам, сянката се отдалечава все повече и повече от мен. Замаяна от изтощение, аз се спъвам в собствените си крака и се просвам на земята.
Когато ставам, за да отупам праха от дрехите си, виждам птицата, кацнала на един недалечен молоз. Главата й е леко наклонена към мен, сякаш ми кима. Предпазливо, аз тръгвам към нея. Тя е огромна и светлокафява на цвят с пера, които блестят като излъскана мед. Кехлибарените й очи са твърди и неумолими, и категорични като самата смърт.
Отстъпвам назад, когато птицата разтваря криле и отлита. Издига се високо, високо, докато накрая остана само една точица в небето. Въпреки това сянката й на земята е една права, тъмна линия, която се простира в безкрайността и свързва пустинята с небето.
Уверена, че ако повикам вятъра, ще настигна птицата, аз изричам едно заклинание. Но в напева ми няма сила, няма мощ. Гласът ми се разбива на хиляди шепоти, които бързо потъват в тишината. Пустинята възвръща странното си спокойствие. Започва да се разпада по краищата, след което бавно избледнява около мен…
Постепенно започнах да осъзнавам, че тялото ми лежи в хамака. Забелязах, през някаква трепкаща омара, стените на стаята, отрупани с книги. Тогава напълно се събудих и ме осени осъзнаването, както ме осеняваше всеки път през изминалата седмица, че това не е обикновен сън и че аз знам какво означава той.
Нагуалът Мариано Аурелиано веднъж ми бе казал, че помежду си магьосниците говорят за магьосничеството като за птица; наричат я „птицата на свободата“. Те твърдят, че птицата на свободата винаги лети в права линия и никога не идва втори път. Твърдят още, че нагуалът е този, който примамва птицата на свободата. Именно той прилъгва птицата да хвърли своята сянка върху пътеката на воина. Без тази сянка няма посока.
Моят сън означаваше, че съм изгубила птицата на свободата. Бях изгубила нагуала, а с него и всякаква надежда или цел. Ала най-много ми тежеше на сърцето това, че птицата на свободата отлетя така бързо, че не ми даде време да им благодаря както трябва, не ми даде време да изразя безкрайното си възхищение.
През цялото време бях уверявала магьосниците, че никога не съм приемала техния свят или хората в него за даденост, но всъщност ги приемах, особено света и хората на Изидоро Балтазар. „Той положително ще бъде с мен завинаги“, мислех си. „И изведнъж те изчезнаха, всичките, като кълба дим, като падащи звезди. И взеха Изидоро Балтазар със себе си.“
Седях седмици наред в стаята си, задавайки си един и същ въпрос: „Как е възможно да изчезнат така?“ Безсмислен и излишен въпрос, като се има предвид какво бях видяла и преживяла в техния свят. Той само разкриваше истинската ми същност: слаба и изпълнена със съмнения. Защото магьосниците години наред ми говориха, че тяхната цел е да изгорят, да изчезнат, да бъдат погълнати от силата на съзнанието. Старият нагуал и неговата група магьосници бяха готови, но аз не го знаех. Те се бяха подготвяли почти цял живот за върховната дързост: да сънуват будни, че се промъкват край смъртта — такава, каквато обикновено я познаваме — и навлизат в непознатото, увеличавайки, без да се разпаднат, единството на своята тотална енергия.