Тъгата и съжалението ми ставаха най-силни, когато си спомнех как изпълненото ми със съмнения същество се проявяваше тогава, когато най-малко го очаквах. Не че вярвах на техните изумителни, другосветски и въпреки това толкова практически цели и задачи. По-скоро аз им намирах задоволителни обяснения, вмъквах ги, намествах ги в ежедневния свят на здравия разум — е, може би не съвсем, но положително им осигурявах съвместно съществуване с това, което беше нормално и познато за мен.
Магьосниците определено се опитаха да ме подготвят за своето окончателно пътуване; това, че един ден ще изчезнат, беше нещо, което почти осъзнавах. Но нищо не би могло да ме подготви за мъката и отчаянието, които последваха. Аз потънах в море от тъга, от което, знаех, че никога няма да изляза. С тази част трябваше сама да се справям.
Опасявайки се, че ако остана още малко в хамака, съвсем ще се отдам на отчаянието, аз станах и си направих закуска. Или по-точно, стоплих си останките от вечерта: царевични питки, ориз и боб — стандартната ми храна за последните седем дни с тази разлика, че на обяд прибавях и консерва от норвежка сардина. Открих ги в една бакалия в близкото градче и купих всичките им консерви. Бобът също беше от консерва.
Измих чиниите и забърсах пода. След това тръгнах от стая в стая с метла в ръката да търся новонападал прах или паяжини в някой забравен ъгъл. Откакто бях дошла, не вършех нищо друго, освен да бърша подове, да мия стени и прозорци, да мета дворове и коридори. Чистенето винаги ми е помагало да забравя проблемите си, винаги ми е действало успокоително. Не и този път, обаче. Независимо колко усърдно вършех къщната работа, не можех да уталожа мъката, да притъпя острото усещане за празнота, което изпитвах.
Бързо изшумоляване на листа прекъсна чистенето ми. Излязох навън да видя какво става. Духаше силен вятър, който ми се стори изненадващо напорист. Тъкмо щях да затварям прозорците, когато вятърът изведнъж спря. Дълбока меланхолия обгърна двора, храстите и дърветата, цветята и зеленчуковите лехи. Дори ярките пурпурни орнаментни храсти, висящи от стената, само увеличаваха тъгата.
Отидох до фонтана в испански колониален стил, построен насред двора, и коленичих на широкия му каменен ръб. Разсеяно започнах да събирам листата и цветовете, нападали във водата. После се наведох и се огледах в гладката повърхност. До моето лице се появи красивото, строго и сухо лице на Флоринда.
Изумена, аз наблюдавах отражението й, хипнотизирана от нейните огромни, тъмни, сияйни очи, които поразително контрастираха със сплетената й бяла коса. Бавно, тя се усмихна. Аз също се усмихнах.
— Не съм те чула кога си дошла — прошепнах аз, опасявайки се, че образът й може да изчезне, че тя може би е само сън.
Тя отпусна ръка на рамото ми, след което седна до мен на каменния ръб.
— Ще бъда с теб съвсем за малко — рече тя. — Но по-късно пак ще се върна.
Аз се обърнах към нея и излях всичката мъка и отчаяние, които се бяха натрупали в мен.
Флоринда ме гледаше втренчено. Лицето й излъчваше неизразима тъга. Внезапно в очите й се появиха сълзи — сълзи, които изчезнаха така бързо, както се бяха появили.
— Къде е Изидоро Балтазар? — попитах аз.
Извърнах лице и дадох воля на напиращите в очите ми сълзи. Не плачех от самосъжаление или дори тъга, а от едно дълбоко усещане за провал, за вина и загуба; то ме поглъщаше. Флоринда ме бе предупреждавала навремето за подобни чувства.
— Сълзите не означават нищо за магьосниците — рече тя със своя плътен, дрезгав глас. — Когато се присъедини към света на магьосниците, на теб ти бе дадено да разбереш, че плановете на съдбата, каквито и да са те, са просто предизвикателства, които магьосникът трябва да посрещне без възмущение или самосъжаление.
Тя направи кратка пауза, след което, по своя познат, безмилостен начин, повтори това, което ми бе казвала и друг път:
— Изидоро Балтазар вече не е човек, а нагуал. Може да е придружил стария нагуал, в който случай никога няма да се върне. От друга страна пък, може и да не го е придружил.
— Но защо той… — гласът ми замря преди да довърша въпроса.
— В момента наистина не знам — рече Флоринда, вдигайки ръка, за да спре възражението ми. — Твоето предизвикателство е да надмогнеш всичко това. А както знаеш, предизвикателствата не се обсъждат, нито се негодува срещу тях. Предизвикателствата се посрещат действено. Магьосниците или успяват да посрещнат своите предизвикателства, или се провалят. И всъщност няма значение кое от двете ще се случи, стига да владеят положението.