— Как очакваш да владея положението, когато се задушавам от тъга? — казах аз обидено, подразнена от прозаи-чността на нейното отношение и чувства. — Изидоро Балтазар си отиде завинаги.
— А защо не се вслушаш в предложението ми и не се държиш безупречно, независимо как се чувстваш? — отряза ме строго тя.
Избухването й беше така бързо, както и лъчезарната й усмивка.
— Как въобще бих могла да го направя? — отвърнах аз. — Знам, че щом нагуалът го няма, играта е свършила.
— Нямаш нужда от нагуала, за да бъдеш безупречна магьосница — отбеляза тя. — Твоята безупречност ще те отведе при него, дори и ако той вече не е в този свят. Да живееш безупречно в рамките на своите обстоятелства е твоето предизвикателство. Дали ще видиш Изидоро Балтазар утре, или след година, или в края на живота си, не бива да има никакво значение за теб.
Флоринда ми обърна гръб. Мълча дълго. Когато отново ме погледна, лицето й беше спокойно и някак странно ласкаво, като маска, сякаш полагаше неимоверни усилия да владее емоциите си. Имаше нещо толкова тъжно в очите й, че аз забравих собствената си мъка.
— Ще ти разкажа една история, млада жено — рече тя с необичайно груб глас, сякаш тонът й трябваше да компенсира болката в очите й. — Аз не заминах с нагуала Мариано Аурелиано и групата му. Нито пък Зулейка. И знаеш ли защо?
Вцепенена от очакване и страх, аз я гледах втренчено със зяпнала уста.
— Не, Флоринда, не знам — най-после успях да кажа аз.
— Ние сме тук, защото не принадлежим към тази група магьосници — рече тя, този път с тих и мек глас. — Всъщност принадлежим, но не съвсем. Нашите чувства са при един друг нагуал, нагуалът Хулиан, нашият учител. Нагуалът Мариано Аурелиано е наш съратник, а нагуалът Изидоро Балтазар — наш ученик.
— Също като теб, нас ни оставиха. Ти, защото още не си готова да тръгнеш с тях, а ние — защото имаме нужда от повече енергия, за да направим един по-голям скок и да се присъединим може би към друга, много по-стара група воини. Групата на нагуала Хулиан.
Усещах самотността и самотата на Флоринда като тънка мъгла, която ме обгръща отвсякъде. Едва дишах от страх да не спре да говори.
Надълго и нашироко тя ми разказа за своя учител — нагуалът Хулиан, знаменита личност, както личеше по всичко. Тя го описваше стегнато, но така образно, че го виждах пред очите си: най-живото и енергично същество, което някога е живяло на земята. Забавен, остроумен и находчив; непоправим шегаджия. Сладкодумен разказвач, който боравел с възприятието, както майстор хлебар борави с тестото, придавайки му каквито пожелае вид и форма, без нито за миг да го изпуска от очи. Да бъдеш с нагуала Хулиан, увери ме Флоринда, било нещо незабравимо. Тя призна, че го обичала неизразимо, с нещо отвъд думите, отвъд чувствата. Така било и със Зулейка.
Флоринда дълго мълча, с поглед забит в далечните планини, сякаш черпеше сила от онези остри върхове. Когато отново заговори, гласът й беше едва доловим шепот.
— Светът на магьосниците е свят на самотност, но въпреки това в него любовта е вечна. Както моята любов към нагуала Хулиан. В света на магьосниците ние се движим съвсем сами, отговаряйки единствено за собствените си действия, собствените си чувства, собствената си безупречност.
Тя кимна, сякаш за да подчертае думите си.
— Вече нямам никакви чувства — продължи тя. — Каквото и да съм имала, то си отиде с нагуала Хулиан. Остана ми единствено чувството за воля, дълг и цел.
— Може би ти и аз сме на едно дередже — каза тя толкова плавно, че фразата отмина, преди да осъзная какво е казала.
Гледах я втренчено и, както винаги, бях поразена от нейната великолепна красота и младост, които годините бяха оставили смайващо непокътнати.
— Не сме, Флоринда — казах най-после аз. — Ти си имала нагуала Изидоро Балтазар и мен и всички останали ученици, за които съм чувала. А аз нямам нищо. Нямам дори стария си свят.
Не изпитвах самосъжаление, само се раздирах от знанието, че животът ми, такъв какъвто го познавах досега, беше свършил.
— Нагуалът Изидоро Балтазар е мой по правото на моята сила — продължих аз. — Ще изчакам, както се полага, още малко, но ако той не е повече в този свят, тогава и мен няма да ме има. Знам какво да направя!
Гласът ми замря, като осъзнах, че Флоринда вече не ме слуша. Цялото й внимание беше погълнато да наблюдава един гарван, който вървеше към нас по каменния ръб.
— Това е Дионисий — казах аз, бъркайки в джоба си за неговите трохи от царевичните питки.
Но нямах такива. Погледнах нагоре към удивително чистото небе. Така съм била погълната от тъгата си, че не съм забелязала кога е превалило пладне — времето, когато този малък гарван идваше за своите трохички.