— Този приятел е доста разстроен — разсмя се Флоринда на недоволното грачене на птицата, след което, поглеждайки ме в очите, каза:
— Ти и гарванът много си приличате. Лесно се разстройвате и вдигате много шум за това.
Едва се сдържах да не изтърся, че същото може да се каже и за нея. Флоринда се подсмихна, сякаш знаеше какви усилия ми коства да не се разплача.
Гарванът беше кацнал върху празната ми ръка и ме гледаше косо с блестящите си, подобни на камъчета, очи. Разтвори криле, но не отлетя; синьо-черните му пера пробляснаха на слънцето.
Спокойно казах на Флоринда, че напрежението в света на магьосниците е непоносимо.
— Глупости! — скара ми се тя, сякаш говореше на разглезено дете. — Виж, изплашихме Дионисий.
Тя захласнато проследи полета на гарвана над главите ни, след което отново насочи вниманието си към мен.
Аз извърнах лице без да знам защо. Нямаше нищо лошо в погледа на тези блестящи, тъмни очи. Те бяха спокойни и абсолютно безразлични, когато каза:
— Ако не можеш да настигнеш Изидоро Балтазар, това ще означава, че аз и останалите магьосници, които са те обучавали, не сме успели да те впечатлим. Не сме успели да те предизвикаме. Това няма да бъде окончателна загуба за нас, но положително ще бъде, окончателна загуба за теб.
Като видя, че ще се разплача, тя ме предизвика:
— Къде е безупречната ти цел? Какво стана с всичко, което научи при нас?
— А какво ще стане, ако никога не настигна Изидоро Балтазар? — попитах аз през сълзи.
— Можеш ли да продължаваш да живееш в света на магьосниците, ако не положиш усилия да разбереш? — попита тя остро.
— Сега имам нужда да се отнасят мило с мен — измънках аз, като затворих очи, за да не се търкулнат сълзите ми. — Имам нужда от мама. Само ако можех да отида при нея.
Изненадах се от собствените си думи, но въпреки това бях искрена. Неспособна да сдържам повече сълзите си, аз се разплаках.
Флоринда се разсмя, но не присмехулно, а с някаква нотка на благост, на съчувствие.
— Толкова си далеч от майка си — рече тя меко, със замислен, отнесен поглед, — че повече никога няма да я намериш.
Гласът й се сниши до шепот, когато продължи с думите, че магьосническият живот издига непреодолима преграда около нас. Магьосниците, припомни ми тя, не намират утеха в съчувствието на другите или в самосъжалението.
— Ти смяташ, че целият ми душевен смут е породен от самосъжаление, така ли, Флоринда? — попитах аз.
— Не. Не само от самосъжаление, но и от черногледство — отвърна тя.
Тя обгърна раменете ми с ръце и ме прегърна, сякаш бях малко дете.
— Повечето жени са страшно черногледи, да ти кажа — прошепна тя. — И ние с теб сме едни от тях.
Не бях съгласна с нея, но и нямах никакво желание да й противореча. Бях твърде щастлива в прегръдката й. Въпреки мрачното си настроение, неволно се усмихнах. Флоринда, както всички жени в света на магьосниците, нямаше способността да изразява майчински чувства. И макар че ми харесваше да целувам и прегръщам хората, които обичам, не издържах в нечия прегръдка повече от миг. Прегръдката на Флоринда не беше топла и успокояваща, както прегръдката на майка ми, но това беше всичко, на което можех да се надявам. После тя влезе в къщата.
Внезапно се събудих. Няколко мига просто останах да лежа там — на земята до фонтана, — опитвайки се да си спомня нещо, което Флоринда беше казала преди да заспя на шарената слънчева светлина. Очевидно бях спала с часове. Макар небето да беше все още светло, вечерните сенки вече се прокрадваха по двора.
Тъкмо се канех да потърся Флоринда из къщата, когато в двора отекна неземно звучащ смях; това беше същият смях, който бях чула през нощта.
Чаках и се ослушвах. В отдалечения край на двора, почти скрита от цъфналите орнаментни храсти, видях някаква фигура да седи на дървената пейка. Тя беше с гръб към мен, но аз веднага я познах.
— Зулейка? — прошепнах колебливо аз, опасявайки се, че звукът от гласа ми може да я изплаши.
— Много се радвам да те видя отново — рече тя, като ми кимна да седна до нея.
Плътният й, ясен глас, резониращ от свежестта на пустинния въздух, сякаш не идваше от тялото й, а някъде отдалеч. Исках да я прегърна, но знаех, че е по-добре да не го правя. Зулейка не обичаше да я докосват. Затова само седнах до нея и й казах, че аз също се радвам да я видя отново. Но за моя най-голяма изненада тя стисна ръката ми в своята малка, деликатна ръка. Бледото й, меднорозово, красиво лице беше странно безизразно. Всичкият живец беше концентриран в невероятните й очи: нито черни, нито кафяви, а нещо странно по средата и изключително ясни. Тя ги прикова върху мен в един продължителен поглед.