— Омъжена ли си? — попита тя.
— Не — казах тихо, но твърдо аз, като се надявах да смени темата.
— Имаш ли мъж? — настоя тя.
— Не, нямам — отвърнах троснато аз, усещайки как се събужда старият ми навик да се защитавам.
— Има ли тип мъж, който харесваш? — продължи тя. — Има ли някакви личностни черти, които предпочиташ у един мъж?
За миг си помислих дали не ме взема на подбив, но тя изглеждаше истински заинтересувана, а също и компанията й. Техните любопитни, гледащи ме в очакване, лица ме накараха да се отпусна. Като забравих войнствената си натура и факта, че тези жени бяха достатъчно възрастни, за да ми бъдат сигурно баби, аз им заговорих, като че ли ми бяха приятелки на моята възраст и обсъждахме мъжете.
— Трябва да е висок и красив — започнах аз. — Трябва да има чувство за хумор. Трябва да е чувствителен без да е сантиментален. Трябва да е интелигентен без да е интелектуалец.
Сниших гласа си и с поверителен тон добавих:
— Баща ми често казваше, че интелектуалците са мекушави до мозъка на костите и всичките са предатели. Мисля, че съм съгласна с него.
— Това ли е всичко, което искаш у един мъж? — позаинтерисува се жената.
— Не — побързах да кажа аз. — Преди всичко, мъжът на мечтите ми трябва да бъде атлетичен.
— Като баща ти — вметна една от жените.
— Естествено — казах отбранително аз. — Баща ми беше отличен атлет, забележителен скиор и плувец.
— Добре ли се разбираш с него? — попита тя.
— Чудесно! — отвърнах аз въодушевено. — Аз го обожавам. Само при мисълта за него очите ми се навлажняват.
— А защо не си при него?
— Твърде много си приличаме — обясних аз. — Има нещо у мен, което не мога много да си обясня или контролирам и което ме дърпа настрани от него.
— А майка ти?
— Майка ми ли — въздъхнах аз и поспрях, за да намеря най-подходящите думи, с които да я опиша. — Тя е много силна жена. Тя е трезвата част у мен. Тази част, която стои в сянка и не се нуждае от подкрепа.
— Много ли си близка с родителите си?
— Мислено, да — казах аз меко, — но в действителност аз съм самотник. Не обичам да се обвързвам.
И тогава, сякаш нещо вътре в мен напираше да излезе, аз им разкрих един недостатък на своя характер, който и в най-интроспективните си мигове не смеех да призная дори пред себе си.
— Аз по — скоро използвам хората, отколкото да се грижа за тях или да треперя над тях — казах аз, след което веднага се опитах да поправя грешката, като допълних:
— Но, разбира се, мога да изпитвам нежни чувства. Донякъде облекчена, но и малко разочарована, аз ги изгледах една по една. Никоя от тях като че ли не придаваше каквото и да е значение на моята изповед. Продължиха с въпросите, като ме помолиха да им кажа дали се смятам за смел човек или страхливец.
— Непоправим страхливец съм — заявих аз. — Но за жалост, страхливостта ми никога не ме е спирала.
— Не те е спирала за какво? — позаинтересува се жената, която ме разпитваше.
Черните й очи гледаха сериозно, а широките й вежди, като начертана с въглен линия, бяха смръщени.
— Не ме е спирала да правя опасни неща — отвърнах аз.
Доволна от това, че те, изглежда, ме слушаха много внимателно и попиваха всяка моя дума, аз обясних, че друг недостатък на характера ми е моята невероятна способност да се забърквам в неприятности.
— Разкажи ни за една неприятност, в която си се забъркала — помоли жената.
Лицето й, което през цялото време беше мрачно, сега се озари от широка, почти злобна усмивка.
— Какво ще кажете за кашата, в която съм сега? — отвърнах аз полу на шега, като същевременно се опасявах, че може да ме разберат погрешно.
За моя изненада и облекчение, те всички се разсмяха и се развикаха, както правят селяните, когато нещо им се стори дръзко или забавно.
— Как така се озова в Съединените щати? — попита жената, след като всички се бяха успокоили.
Свих рамене, тъй като не знаех какво да кажа.
— Исках да ходя на училище — смутолевих накрая. — Отначало бях в Англия, но там се отдадох повече на забавления. Наистина не знам какво искам да уча. Мисля, че търся нещо, макар че не знам точно какво.
— Това ни връща към първия ми въпрос — рече жената, като слабоватото й, остро лице и черните й очи бяха оживени и проницателни като на животно. — Да не би да търсиш мъж?
— Сигурно — признах аз и нетърпеливо добавих: — Но коя жена не го прави? И защо толкова настоятелно ме разпитвате за това? Имате ли някого предвид? Това да не е някакъв тест?
— Наистина имаме предвид един човек — намеси се Делия Флорес. — Но той не е мъж.
След което тя и компанията й така се разсмяха, че не ми оставаше нищо друго, освен и аз да се усмихна.