— Хайде, хайде — промърмори той, като че ли успокояваше бебе.
И също както преди, вместо да се наежа, че се отнасят с мен като с дете, гневът ми изчезна. Почувствах се лека и щастлива. Поклащайки глава в недоумение, аз ги погледнах и се ухилих.
— Научих испанския по улиците на Каракас — казах аз — сред хулиганчетата. Мога да ругая страшно.
— Не бяха ли просто прекрасни царевичните питки с месо? — попита Делия, като блажено притвори очи.
Въпросът й сякаш беше парола; разпитът свърши.
— Разбира се, че бяха прекрасни и много й харесаха — отвърна господин Флорес вместо мен. — Само съжалява, че не й дадохме допълнително. Има ненаситен апетит.
Той седна до мен и рече:
— Мариано Аурелиано надмина себе си и е сготвил превъзходно.
— Нима искаш да кажеш, че той е приготвил храната? — попитах аз с недоверие. — При толкова жени готви той?
Притеснена да не изтълкуват думите ми погрешно, аз побързах да се извиня. Обясних, че съм била безкрайно изненадана от факта мъж мексиканец да готви вкъщи, когато има жени. Смехът им ме накара да разбера, че и това не беше каквото исках да кажа.
— Особено, ако жените са неговите жени. Нали това имаше предвид? — попита господин Флорес, като думите му бяха прекъсвани от смеха на околните. — Абсолютно си права, това са жените на Мариано. Или, за да бъдем по-точни, Мариано е техен.
Той весело се плясна по коляното, след което се обърна към най-високата от жените — тази, която беше проговорила само веднъж. — и рече:
— Защо не й разкажеш за нас?
— Разбира се, господин Аурелиано няма чак толкова много жени — започнах аз, все още притеснена от гафа, който бях направила.
— Защо не? — сопна ми се жената и всички отново се разсмяха.
Това беше радостен, младежки смях и въпреки това не ме успокои.
— Всички ние тук сме свързани от нашата борба, от дълбоката ни обич един към друг и от разбирането, че ако не се държим един за друг, нищо не е възможно — рече тя.
— Не сте някаква религиозна група, нали? — попитах аз с глас, който издаваше нарастващото ми безпокойство. — Не принадлежите към някаква комуна или нещо такова, нали?
— Ние принадлежим на силата — отвърна жената. — Приятелите ми и аз сме наследници на древна традиция. Ние сме част от един мит.
Не разбирах за какво говореше. Плъзнах разтревожен поглед по останалите; очите им бяха фиксирани върху мен. Наблюдаваха ме с една смесица от очакване и любопитство.
Отново насочих вниманието си към високата жена. Тя също ме гледаше с това омаяно-вглъбено изражение. Очите й бяха толкова бляскави, че искряха. Тя се надвеси над кристалната си чаша и изящно отпи от водата.
— Ние сме основно сънувачи — обясни тя меко. — Сега всички ние сънуваме и поради факта, че ти ни беше доведена, ти също сънуваш с нас.
Тя изрече това толкова гладко, че аз всъщност не осъзнах какво беше казала.
— Искаш да кажеш, че спя и сънувам един и същ сън с вас? — попитах аз с престорена недоверчивост.
Прехапах устни, за да потисна смеха, който напираше в мен.
— Не е точно това, но си достатъчно близко — призна тя. И без да обръща внимание на нервното ми подсмихване, тя продължи, като ми обясни, че това, което се случвало с мен, било по — скоро като един необикновен сън, в който всички те ми помагали, като сънували моя сън.
— Но това са глу… — започнах аз, но тя ми даде знак с ръка да мълча.
— Ние всички сънуваме един и същи сън — увери ме тя. Изглеждаше обладана от някаква радост, която беше непонятна за мен.
— Ами вкусната храна, която току-що изядох? — попитах аз като потърсих петното от сос върху блузата си.
Показах й го.
— Това не може да е сън! Аз изядох храната! — настоях аз с висок, развълнуван глас. — Изядох я! Знам, че го направих!
Тя ме огледа от главата до петите съвсем сдържано, като че ли беше очаквала точно такова избухване.
— А какво ще кажеш за това как господин Флорес те изтегли на върха на евкалиптовото дърво? — попита тя спокойно.
Тъкмо щях да й кажа, че той не ме беше изтеглил на върха на дървото, а само на един клон, когато тя прошепна:
— За това замисли ли се?
— Не, не съм — отсякох аз.
— Разбира се, че не си — съгласи се тя, кимайки многозначително с глава, сякаш знаеше, че в същия момент си бях спомнила, че дори и най-ниските клони на дърветата около нас не можеха да се стигнат от земята. Тогава тя каза, че не съм се замислила за това, защото в сънищата си ние не сме рационални, не разсъждаваме.
— В сънищата можем само да действаме — подчерта тя.
— Чакай малко — прекъснах я аз. — Сигурно съм малко замаяна, признавам. В края на краищата ти и твоите приятели сте най-странните хора, които някога съм срещала. Но аз съм напълно будна.