После ме загледа така настоятелно, че ми се прииска да се махна, да си тръгна.
— Лечителката действително ти каза името си — продължи тя — и действително те излекува от кошмарите.
— Но това беше сън — настоях аз. — И в него лечителката беше с размерите на дете. Не би могла да е истинска.
Делия хвана стъклената чаша с вода на масата, но не отпи. Завъртя я няколко пъти в ръцете си без да разлее нито капка, след което ме погледна с искрящи очи.
— Лечителката само ти е създала впечатлението, че е малка, това е — рече тя, кимвайки на себе си, като че ли думите току-що й бяха дошли наум и тя ги одобряваше.
Бавно отпи от водата, посръбвайки тихо, а очите й станаха меки и замислени.
— Трябваше да бъде малка, за да те излекува — рече тя.
— Трябваше?! Искаш да кажеш, че само съм я видяла като малка? — попитах аз.
Делия кимна няколко пъти, след което се наведе към мен и прошепна:
— Разбираш ли, ти сънуваше. И все пак това не беше сън. Лечителката дойде и те излекува, но ти не беше на мястото, където си сега.
— Не ме занасяй, Делия — възпротивих се аз. — Какви ги приказваш? Знам, че беше сън. Винаги, когато сънувам, съзнавам, че сънувам, макар сънищата ми да са съвсем реални за мен. Точно в това се състоеше моят проблем, забрави ли?
— Може би сега, след като вече си излекувана, това няма да е повече твоят проблем, а твоят талант — предположи Делия с усмивка. — Но да се върнем на твоя въпрос; лечителката трябваше да бъде дребна като дете, защото ти си била твърде малка, когато са започнали кошмарите ти.
Изявлението й беше толкова изумително, че не успях дори да се разсмея.
— И сега вече съм излекувана, така ли? — попитах аз шеговито.
— Да — увери ме тя. — В сънуването лечението става много лесно, почти без никакви усилия. Трудното е да се накарат хората да сънуват.
— Трудно ли? — попитах аз с глас, който беше по-груб, отколкото исках. — Всеки сънува. На всички ни се налага да спим, нали?
Делия комично изви очи към тавана, след което ме погледна и рече:
— Не тези сънища имам предвид. Те са обикновени сънища; сънуването, за което говоря, има цел; обикновените сънища нямат.
— Разбира се, че имат! — възразих енергично аз, след коего се впуснах в обстойна филипика за психологическото значение на сънищата.
Цитирах трудове по психология, философия и изкуство.
Делия съвсем не изглеждаше впечатлена от знанията ми. Тя се съгласи, че обикновените сънища вероятно наистина са полезни за психическото здраве на човека, но настоя също, че не това я интересува.
— Сънуването има цел; обикновените сънища нямат — повтори тя.
— Каква цел, Делия? — попитах аз снизходително.
Тя извърна глава настрани, като че ли искаше да скрие лицето си от мен. Миг по-късно отново ме погледна. Имаше нещо студено и чуждо в очите й, а и промяната в изражението й беше толкова пълна и безпощадна, че аз се изплаших.
— Сънуването винаги има някаква практическа цел — заяви тя. — То служи на сънувача по прости или сложни начини. На теб ти послужи да се освободиш от кошмарите си. На магьосниците на пикника послужи, за да разберат същността ти. На мен ми послужи, за да спусна параван между себе си и съзнанието на проверяващия на границата, който ти поиска туристическата карта.
— Опитвам се да разбера думите ти, Делия — смутолевих аз. — Да не би да искаш да кажеш, че вие хипнотизирате хората против волята им? — попитах аз твърдо.
— Може и така да го наречеш, ако искаш — отвърна тя. По лицето й се четеше спокойно безразличие без и следа от съчувствие.
— Това, което все още не знаеш, е че ти самата твърде лесно можеш да влизаш в състоянието, което наричаш хипноза. Ние го наричаме сънуване: един сън, който всъщност не е сън, един сън, където можем да правим едва ли не всичко, което сърцата ни желаят.
Казаното от Делия ми прозвуча почти смислено, само дето не можех да намеря думи, с които да изразя мислите и чувствата си. Гледах я втренчено, объркана. Изведнъж си спомних една случка от юношеството ми. Когато най-после ми разрешиха да се науча да карам на джипа на баща ми, аз изненадах цялото семейство, като им показах, че вече знам как да сменям скоростите. Бях го правила години наред в сънищата си. А на първото си пътуване поех по стария път от Каракас до Ла Гуайра, пристанищния град, с една увереност, която беше изненадваща дори за мен.
Подвоумих се дали да не запитам Делия за този епизод, но вместо това я попитах за ръста на лечителката.
— Тя не е висока жена — отвърна Делия. — Нито пък е толкова дребна, колкото си я видяла. В своя лечителски сън тя, заради теб, е представила своята проекция на малка и, вършейки това, е била малка. Такова е естеството на магията. Трябва да бъдеш такъв, за какъвто искаш да създадеш впечатление.