И като видях озадачената й физиономия, добавих плахо:
— Не съм гладна.
Беше ми така нервно и притеснено; че дори и да умирах от глад, нямаше да мога да хапна и залък.
Есперанса сигурно усети страховете ми. Тя се наведе към мен и успокоително докосна ръката ми.
— Кажи сега какво искаш да знаеш — рече тя.
— Мислех, че съм те видяла насън — изтърсих аз, но като забелязах смеха в очите й, добавих: — Сега сънувам ли?
— Сънуваш, но не си заспала — отвърна тя, като произнасяше думите бавно и отчетливо.
— Как може да сънувам без да съм заспала?
— Някои жени го правят много лесно — рече тя. — Те могат да сънуват без да са заспали. Ти си една от тях. На други им трябва цял живот, за да постигнат това.
Долових нотка на възхищение в гласа й и въпреки това съвсем не бях поласкана. Напротив, разтревожих се повече от всякога.
— Но как е възможно да сънуваш без да спиш? — настоях аз.
— Ако ти обясня как е възможно, няма да го разбереш — отвърна тя. — Повярвай ми, по-добре е засега да отложим обяснението.
Тя отново ме докосна по ръката и нежна усмивка озари лицето й.
— За момента ти е достатъчно да знаеш, че за теб аз съм тази, която носи сънищата.
Не смятах, че е достатъчно, но не посмях да й го кажа. Вместо това я попитах:
— Бях ли будна, когато ме излекува от кошмарите ми? И сънувах ли, когато бях в полето с Делия и останалите?
Есперанса дълго ме гледа, след което кимна като мъдрец, сякаш беше решила да разкрие някаква велика истина.
— Твърде си глупава, за да разбереш тайнството на това, което ние вършим — рече тя толкова небрежно и безпристрастно, че и през ум не ми мина да се обидя или пък да се опитам да се защитя.
— Но вие можете да ми помогнете да го разбера, нали?
— примолих се горещо аз.
Останалите жени се разкискаха. Това не беше присмехулен звук, а нещо като ромон, който отекна навсякъде около мен като приглушен хор. Звукът сякаш не дойде от жените, а от сенките на двора. Това не беше кискане, а по — скоро шепот, едно деликатно предупреждение, което не само спря порива ми, но и заличи гризящите ме съмнения, желанието ми да знам. И аз знаех, без сянка от съмнение, че съм била будна и съм сънувала едновременно и в двата случая. Това, обаче, беше знание, което не можех да обясня. То беше нещо отвъд думите.
И все пак, след няколко мига, аз се почувствах длъжна да анализирам прозрението си, да го вмъкна в някаква логическа рамка.
Есперанса ме изгледа с явно задоволство. После каза:
— Ще ти обясня кои сме ние и какво правим.
Но преди да започне, ме предупреди, че това, което — има да ми каже, не е лесно за вярване. Следователно, трябвало да не бързам с преценките и да я изслушам докрай, без да я прекъсвам и без да й задавам въпроси.
— Можеш ли да го направиш? — попита накрая тя.
— Естествено — бързо отвърнах аз.
Тя замълча за миг, като очите й внимателно ме преценяваха. Навярно беше усетила моята несигурност и въпроса, който напираше на устните ми.
— Не че не искам да отговоря на въпросите ти — рече тя. — По-скоро на този етап за теб ще е невъзможно да разбереш отговорите.
Кимнах — не като съгласие, — а от страх, че само да гъкна и тя ще спре да говори.
С глас, който напомняше тихо ромолене, тя ми каза нещо едновременно невероятно и пленително. Каза, че е духовният потомък на магьосници, които живели в долината на Оаксака хилядолетия преди испанското нашествие.
Есперанса мълча дълго. Очите й, приковани върху яркото, пъстроцветно благовонно секирче, сякаш с носталгия се вглеждаха е миналото.
— Също както при мен, частта от дейността на онези магьосници, свойствена за теб, е сънуването — продължи тя. — Онези магьосници са били мъже и жени, притежаващи изключителни умения за сънуване и са вършели неща, които са предизвикателство за въображението.
Прегърнала колене, аз внимателно я слушах. Есперанса бе превъзходен разказвач и невероятно талантлив мимик. Лицето й се променяше с всеки нюанс на обясненията й. Понякога биваше лице на млада жена, понякога — на старица, друг път — на мъж или пък на палаво или невинно дете.
Тя каза, че преди хиляди години имало мъже и жени, притежаващи един вид знание, което им позволявало свободно да влизат и излизат от нашия обичаен свят. И така те разделяли своя живот на две сфери: деня и нощта. През деня те се държели като всички останали: имали нормално, очаквано, ежедневно поведение. През нощта, обаче, ставали сънувачи. Те систематично сънували сънища, които разрушавали границите на това, което смятаме за реалност.
Тя отново поспря за малко, като че ли да ми даде време да осмисля думите й.