Все още наблюдавайки ме внимателно, тя се усмихна и добави:
— Не си набожна, нали?
Поклатих глава. Не можех да говоря. Гърлото ми така се беше свило, че едва дишах. Бях се втрещила от страх И почуда; не толкова от това, което казваше, колкото от промяната, настъпила у нея. Ако някой ме попиташе, аз не бих могла да кажа кога се е променила, но изведнъж лицето й беше станало младо и лъчезарно; като че ли някакъв вътрешен живот бе запален вътре в нея.
— Това е добре! — възкликна Есперанса. — Така няма да се налага да се бориш срещу убежденията си — изтъкна тя. — Те много трудно се преодоляват. Аз бях възпитана отявлена католичка. Едва не умрях, когато трябваше да преразгледам отношението си към религията.
Тя въздъхна. После с мек и леко натъжен глас добави:
— Но това беше нищо в сравнение с битката, която трябваше да водя преди да стана истински сънувач.
Стоях в очакване, едва дишайки, докато едно доста приятно усещане се разля като лек електричен поток по цялото ми тяло. Очаквах да чуя разказ за жестока битка между нея и някакви страховити същества. И не успях да скрия разочарованието си, когато тя каза, че трябвало да се бори със себе си.
— За да бъда сънувач, трябваше да надвия вътрешното си „аз“ — обясни Есперанса. — Нищо, ама нищо не е по-трудно от това. Ние, жените, сме най-окаяните затворници на своето вътрешно „аз“. То е нашата клетка. Нашата клетка, направена от задължения и очаквания, с които ни засипват от момента, в който се родим. Знаеш как е. Ако първородното дете е син, се празнува. А ако е момиче, се посреща с едно свиване на раменете и изказване от рода на: „Нищо. Въпреки това ще я обичам и ще направя всичко за нея.“
От уважение към възрастната жена, не се разсмях с глас. Никога през живота си не бях чувала подобни изявления. Смятах се за независима жена. Но очевидно, в светлината на това, което Есперанса казваше, аз не бях по-различна от всяка друга жена. И противно на начина, по който обикновено бих реагирала на подобна идея, аз се съгласих с нея. Винаги ми бяха давали да разбера, че самият факт, че съм жена предполага да съм зависима. Учиха ме, че жената трябва да е благодарна, ако е привлекателна, така че мъжете с желание да й предлагат услугите си. Казваха ми, че е под женското ми достойнство да се захващам да върша сама каквото и да е, ако това същото може да ми бъде дадено. Беше ми набивано в съзнанието, че мястото на жената е вкъщи, при съпруга и децата си.
— Също като теб, аз бях отгледана от властен, но все пак либерален баща — продължи Есперанса. — И аз като теб смятах, че съм свободна. И когато трябваше да разбера магьосническото схващане — че свободата не означава да отстояваш себе си, — това едва не ме уби. Да отстоявам себе си означаваше да утвърждавам своята женственост. А това ми отнемаше всичкото време, усилия и енергия.
— Противно на това — продължи тя — магьосниците разбират свободата като способността да вършиш невъзможното, неочакваното — да сънуваш сън, който няма основа, няма реалност в ежедневния живот.
Гласът й отново се сниши до шепот, като добави:
— Познанието на магьосниците е винаги вълнуващо и ново. На жената й трябва единствено въображение, за да промени вътрешното си „аз“ и да стане сънувач.
Есперанса каза, че ако не била успяла да надвие вътрешното си „аз“, сега щяла просто да води нормалния живот на всяка жена; животът, който родителите й били предначертали. Един живот на поражения и унижения. Един живот, лишен от всякакво тайнство. Живот, програмиран от обичаите и традицията.
Есперанса ме ощипа по ръката. Изпищях от болка. — По-добре слушай внимателно — укори ме тя.
— Но аз внимавам — измърморих аз в своя защита, като разтърквах ръката си; а бях сигурна, че никой няма да забележи отслабващия ми интерес.
— Няма да бъдеш примамена или прилъгана в света на магьосниците — предупреди ме тя. — Ти трябва да избереш, като знаеш какво те очаква.
Колебанията в настроението ми ме изненадваха, защото съвсем не бяха в съответствие със здравия разум. Би трябвало да ме е страх. А аз бях спокойна, като че ли моето присъствие там беше най-естественото нещо на света.
— Силата на жената се крие в утробата й — рече Есперанса и отново ме шляпна по корема.
Тя каза, че жените сънували със своите утроби, или по — скоро от утробите си. Фактът, че имали утроби, ги правел идеални сънувачи.
Преди да успея да довърша дори мисълта „защо е толкова важна утробата“, Есперанса ми отговори:
— Утробата е центърът на нашата съзидателна енергия — обясни тя — до такава степен, че ако мъжете изчезнат от света, жените пак ще могат да се възпроизвеждат. И тогава светът ще бъде населен само от женски индивиди на човешкия вид.