Тя допълни, че размножавайки се едностранно, жените биха могли да възпроизвеждат само копия на самите себе си.
Бях истински изненадана от тези й познания. Не се сдържах и я прекъснах, за да й кажа, че бях чела за партеногенетично и безполово размножаване в курс по биология.
Тя сви рамене и продължи с обясненията:
— По този начин жените, имайки способността и органите за възпроизводство на живот, имат също и способността да продуцират сънища със същите тези органи.
И като видя съмнението в очите ми рече:
— Не се мъчи да си обясниш как става. Обяснението е много просто и понеже е просто, е най-трудното нещо за разбиране. Аз самата още имам проблеми. И затова, съвсем по женски маниер, аз действам. Аз сънувам и оставям обясненията за мъжете.
Есперанса ми довери, че първоначално магьосниците, за които ми беше разказала, предавали своето познание на биологическите си потомци или на хора, които те сами избирали, но резултатите били катастрофални. Вместо да обогатяват това познание, тези нови магьосници, избрани чрез произволна фаворизация, се впуснали да обогатяват себе си. В крайна сметка били унищожени и тяхното унищожение едва не заличило и познанието им. Тогава малкото магьосници, които останали, решили, че никога вече знанието им не бива да се предава на потомството им или пък на избрани от тях хора, а само на хора, посочени от обективна, безлична сила, която те нарекли „духът“.
— И сега, всичко това ни довежда до теб — обяви Есперанса. — Древните магьосници решили, че салдо изрично посочените ще имат право на участие. Ти ни беше посочена. И ето те теб — роден сънувач! Сега вече зависи от силите, които ни управляват, накъде ще тръгнеш оттук нататък. Не зависи от теб. Не зависи и от нас, разбира се. Можеш само да приемеш или да откажеш.
От настойчивия й глас и властния й поглед ставаше ясно, че говореше съвсем сериозно. Именно тази сериозност ме възпря да не се изсмея с глас. А и бях доста изтощена.
Психическата концентрация, от която се нуждаех, за да следя мисълта й, беше твърде натоварваща. Спеше ми се. Тя настоя да легна с изпънати крака и да се отпусна. Изпълних всичко така прилежно, че задрямах.
Когато отворих очи, нямах ни най-малка представа колко дълго съм спала. Потърсих успокоителното присъствие на Есперанса или другите жени. Нямаше никой при мен на двора. Но въпреки това не се чувствах сама; някакси тяхното присъствие се усещаше в зеленото навсякъде около мен и аз се чувствах защитена. Лек ветрец прошумоли в листата. Усетих го по клепачите си, топъл и нежен. Той се завъртя около мен, после премина над мен, както минаваше над пустинята — бързо и безшумно.
С поглед, фиксиран върху плочките, аз тръгнах по двора, като се опитвах да следвам заплетените фигури. За мое удоволствие, линиите водеха от един плетен стол към друг. Опитах се да си спомня коя жена в кой стол беше седяла, но колкото и да се напрягах, не можех да се сетя.
Вниманието ми беше привлечено от миризмата на вкусна храна, подправена с лук и чесън. Следвайки миризмата, аз стигнах до кухнята — една широка правоъгълна стая. Тя беше също така безлюдна, както и дворът. А ярките плочки по стените, наредени в причудливи шарки, ми напомняха фигурите на двора. Не се задълбочих да търся приликите, защото открих храната, оставена на стабилна дървена маса в центъра на стаята. Приемайки, че е за мен, аз седнах и я изядох всичката. Това беше същата пикантна яхния, която бях яла на пикника; топла, беше дори още по-вкусна.
Като прибирах съдовете да ги отнеса до мивката, открих под подложката за чинии някаква бележка и нарисувана карта. Беше от Делия. Предлагаше да се върна в Лос Анджелис през Тусон, където щяла да ме чака в едно кафене, посочено на картата. Само там, пишеше тя, щяла да ми разкаже повече за себе си и своите приятели.
4
НЕТЪРПЕЛИВА ДА РАЗБЕРА какво има да ми казва Делия за своите приятели, аз се върнах в Лос Анджелис през Тусон. Пристигнах в кафенето в късния следобед. Някакъв старец ме упъти към едно свободно място на паркинга. И едва когато ми отвори вратата, аз го познах.
— Мариано Аурелиано! — възкликнах аз. — Каква изненада! Толкова се радвам да те видя! Какво правиш тук?
— Чаках те — рече той. — И затова с приятеля ми запазихме това място за теб.
Зърнах някакъв плещест индианец, който караше червен пикап. Той беше излязъл от паркинга, когато аз паркирах.
— За съжаление Делия няма да може да дойде — каза Мариано Аурелиано като извинение. — Наложи се неочаквано да замине за Оаксака.