Той широко се усмихна и добави:
— Аз съм тук вместо нея. Надявам се да не си разочарована.
— Не можеш да си представиш колко се радвам, че те виждам — казах искрено аз.
Бях убедена, че той, по-добре от Делия, ще ми помогне да разбера онова, което ми се беше случило през последните няколко дни.
— Есперанса ми обясни, че съм била в нещо като транс, когато се запознах с всички вас — добавих аз.
— Така ли е казала? — попита той почти разсеяно. Гласът му, отношението му, цялото му държание, бяха толкова различни от тези, които си спомнях, че аз го гледах втренчено с надеждата да разбера какво се беше променило. Неговото свирепо, изсечено лице беше изгубило цялата си свирепост. Аз обаче бях заета със собствения си душевен смут и не се замислих повече върху този факт.
— Есперанса ме остави сама в къщата — продължих аз. — Тя и всички жени си отидоха без дори да се сбогуват с мен. Но аз не се разстроих — побързах да изтъкна. — Макар че обикновено много се ядосвам, когато хората не са учтиви.
— Така ли? — възкликна той, сякаш бях казала нещо изключително важно.
Опасявайки се, че може да се обиди от това, което казах за компанията му, аз веднага започнах да обяснявам, че всъщност не съм искала да кажа, че Есперанса и останалите са се държали недружелюбно.
— Напротив, бяха много мили и любезни — уверих го аз.
И тъкмо щях да му разкрия какво ми беше казала Есперанса, когато неговият неподвижен, втренчен поглед ме спря. Това не беше гневен или заплашителен поглед. Това беше един проницателен поглед, който преминаваше през всичките ми защитни брони. Бях сигурна, че виждаше направо в бъркотията, която представляваше умът ми.
Отместих поглед, за да прикрия вълнението си, след което му казах с лек, почти шеговит тон, че всъщност за мен нямаше значение, че ме бяха оставили сама в къщата.
— Бях заинтригувана от факта, че познавах всяко кътче от това място — доверих му аз, след което спрях за малко, за да видя какъв ефект ще окажат думите ми върху него.
Но той само ме гледаше втренчено.
— Отидох в банята и разбрах, че съм бивала в тази баня и преди — продължих аз. — В нея нямаше огледала.
Спомних си тази подробност още преди да съм влязла в помещението. После си спомних, че нямаше огледала и в цялата къща. Затова обиколих всички стаи и, разбира се, в никоя от тях не намерих огледало.
Когато отново не последва никаква реакция от негова страна, аз продължих, като казах, че слушайки радио на път за Тусон, съм разбрала, че всъщност е един ден по-късно, отколкото бях очаквала.
— Сигурно съм спала цял ден — завърших аз с напрегнат тон.
— Не съвсем — уточни Мариано Аурелиано равнодушно. — Ти се разхожда из къщата и доста разговаря с нас, преди да заспиш като пън.
Разсмях се. Смехът ми граничеше с истерия, но той като че ли не го забеляза. Той също се разсмя и аз се отпуснах.
— Аз никога не спя като пън — почувствах се длъжна да обясня. — Аз спя изключително леко.
Той помълча известно време, а когато заговори, гласът му беше сериозен, настоятелен:
— Не си ли спомняш, че полюбопитства как жените се обличат и си правят косите без да се гледат в огледало?
Не знаех какво да отговоря и той продължи:
— Не си ли спомняш колко странно ти се стори, че по стените няма картини и че няма…
— Не си спомням да съм говорила с когото и да било — прекъснах го аз насред изречението.
После го изгледах предпазливо, като си мислех дали пък не казва, че съм разговаряла с хората от къщата само за да ме обърка, а в действителност нищо такова да не се е случило.
— Това, че не си спомняш, не означава че не се е случило — рече рязко той.
Стомахът ми неволно се сви. Тази реакция беше предизвикана не от тона му, а от това, че беше отговорил на моите неизказани мисли.
Сигурна, че ако продължа да говоря, нарастващите у мен опасения ще се разсеят, аз се впуснах в дълга и объркана реч за това как се чувствам. Разказах случилото се. Имаше празноти в последователността на събитията, докато се опитвах да възстановя всичко, което ми се беше случило между оздравителния сеанс и пътуването ми до Тусон, по време на което знаех, че съм изгубила цял ден.
— Вие всички ми правите нещо, нещо странно и страшно — завърших аз, като моментално почувствах, че съм в правото си.
— Сега се държиш глупаво — заяви Мариано Аурелиано и за пръв път се усмихна. — Ако ти се струва странно и страшно, то е само защото е ново за теб. Ти си упорита жена. Рано или късно ще го разбереш.
Подразни ме как каза „жена“. Бих предпочела да каже „момиче“. Тъй като бях свикнала да ми искат документите, за да докажа, че съм навършила шестнайсет, сега изведнъж се почувствах стара.