— Младостта трябва да е само в очите на страничния наблюдател — рече той, сякаш отново четеше мислите ми. — Който и да те погледне, трябва да вижда твоята младост, твоята жизненост; но ти да се чувстваш дете е погрешно. Ти трябва да си невинна, без да си незряла.
Необяснимо защо, думите му бяха повече, отколкото можех да понеса. Исках да се разплача — не от обида, а от отчаяние. И като не знаех какво да направя, предложих да хапнем нещо.
— Много съм гладна — казах аз, като се опитах да прозвучи весело.
— Не, не си — отвърна вещо той. — Просто се опитваш да смениш темата.
Сепната от тона и думите му, аз го погледнах с ужас. Изненадата ми бързо се превърна в гняв. Не само че бях гладна, но бях също изтощена и схваната от дългото шофиране. Исках да се разкрещя и да излея върху него всичкия си гняв и безсилие, но очите му не ми позволиха да мръдна. Имаше нещо студенокръвно в тези немигащи, горящи очи; за миг си помислих, че може да ме погълне, както змия поглъща хипнотизирана, беззащитна птица.
Смесицата от гняв и страх се покачи до такава степен, че почувствах как кръвта нахлува в лицето ми. И по лекото, любопитно повдигане на веждите му знаех, че лицето ми е станало пурпурно червено. От най-ранно детство аз често страдах от ужасни пристъпи на лошо настроение. Но вместо да се опитват да ме успокояват, никой никога не ме беше спирал да се отдавам и да се наслаждавам на тези пристъпи, и аз им се отдавах, докато не ги усъвършенствах до монументални избухвания. Тези избухвания никога не биваха резултат от това, че не съм получила нещо, което съм искала да имам или да направя, а от обиди — истински или въображаеми, — нанесени на личността ми.
Обстоятелствата в този момент обаче ме накараха някак да се почувствам засрамена от навика си. Направих съзнателно усилие да се овладея, което отне почти всичките ми сили, но се успокоих.
— Ти беше с нас цял ден; ден, който сега не можеш да си спомниш — продължи Мариано Аурелиано привидно равнодушен към колебанията в настроението ми. — И през цялото време беше много общителна и отзивчива. Нещо, което беше безкрайно ценно за нас. Когато сънуваш, ти си много по-добро същество, по-привлекателна, по-достъпна. Ти ни позволи да те опознаем в голяма дълбочина.
Думите му ме хвърлиха в смут. Принудена да раста, утвърждавайки себе си както аз си знам, аз бях станала експерт по откриване на скрит смисъл в думите. Фразата „да ме опознаят в голяма дълбочина“ ме обезпокои извънредно много, особено изразът „в голяма дълбочина“. Това можеше да означава само едно нещо, сметнах аз, и веднага отхвърлих идеята като абсурдна.
Така се задълбочих в собствените си размисли, че вече изобщо не го слушах какво говори. Той продължаваше да обяснява за деня, който бях изгубила, но аз улавях само откъслечни фрази оттук — оттам. Сигурно съм го гледала тъпо и отнесено, защото той изведнъж спря да говори.
— Ти не слушаш — укори ме той строго.
— Какво сте правили с мен докато съм била в транс? — изстрелях в отговор аз.
Това не беше толкова въпрос, колкото обвинение.
Сепнах се от собствените си думи, защото това не беше обмислено изказване; думите просто сами бяха излезли от устата ми. Мариано Аурелиано беше дори още по-изненадан. Едва не се задави от пристъпа на смях, който последва шокирания израз на лицето му.
— Ние не се занимаваме с това да се възползваме от попаднали тук момиченца — увери ме той.
Не само звучеше искрено, но и изглеждаше засегнат от моето обвинение.
— Есперанса ти каза кои сме. Ние сме много сериозни хора — подчерта той и шеговито добави: — и имаме работа да вършим.
— Каква работа? — попитах войнствено аз. — Есперанса не ми каза какво искате от мен.
— Разбира се, че ти каза — отвърна ми грубо той с такава увереност, че за миг се усъмних да не би да ни е подслушвал, докато разговаряхме на двора.
Нямаше да му се размине.
— Есперанса ти каза, че ти ни беше посочена — продължи той. — И сега ние се водим от това, както ти се водиш от страха.
— Аз не се водя от нищо и от никой — изкрещях аз, като съвсем забравих, че не ми беше казал какво искат от мен.
Без ни най-малко да се впечатли от гнева ми, той каза, че Есперанса много ясно ми е обяснила, че тяхната задача била да ме отгледат оттук нататък.
— Да ме отгледате?! — изкрещях аз. — Вие сте луди. Стига ми толкова отглеждане.
Без да обръща внимание на моето избухване, той продължи с обяснението, че те са поели задачата, че връщане назад няма и че дали разбирам това или не за тях е без значение.
Гледах го втрещено, неспособна да скрия уплахата си. Никога досега не бях чувала някой да се изразява с такова властно безразличие и такава загриженост едновременно. В усилието си да прикрия своята тревога, аз се опитах да придам на гласа си смелост, която съвсем не изпитвах, когато попитах: