— Ами, доколкото знам, езикът е за това, за да се използва — заявих дълбокомислено аз, — а мръсният език трябва да се използва, когато обстоятелствата го налагат.
Не ми беше забавно. И след като мина пристъпът на самосъжаление, аз започнах, както обикновено, да предъвквам мислено изявлението му, че всичко, което имам, е русата коса и сините очи.
Сигурно съм подсказала по някакъв начин чувствата си на Мариано Аурелиано, защото той ме увери, че е казал това само за да ме разстрои и че в него нямало и капка истина. Знаех, че лъже. За момент се почувствах двойно обидена, а след това с ужас осъзнах, че защитата ми е разбита. Бях съгласна с него. Беше абсолютно прав за всичко, което каза. С един единствен замах той беше свалил маската ми, беше минал през бронята ми, така да се каже. Никой, дори и най-заклетият ми враг, не би могъл да ме удари с толкова точен опустошителен удар. И въпреки това, каквото и да мислех, знаех, че той не ми е враг.
Зави ми се свят от тази мисъл. Като че ли някаква невидима сила трошеше нещо вътре в мен, а именно — представата за мен самата. Това, което ми бе давало сила, сега ме изтощаваше.
Мариано Аурелиано ме хвана за ръката и ме поведе към кафенето.
— Хайде да подпишем примирие — рече весело той. — Искам да ми направиш една услуга.
— Само кажи каква — отвърнах аз, като се опитвах да докарам същия тон.
— Преди да дойдеш влязох в това кафене да изям един сандвич, а те буквално отказаха да ми сервират. Когато се оплаках, готвачът ме изхвърли навън.
Мариано Аурелиано ме погледна унило и добави:
— Така е, когато си индианец.
— Оплачи се от готвача на управителя — изразих на висок глас справедливото си възмущение аз, забравяйки напълно и необяснимо собствения си душевен смут.
— Той изобщо няма да ми помогне — довери ми Мариано Аурелиано.
Единственият начин да му помогна, увери ме той, бил да вляза в кафенето сама, да седна на бара, да си поръчам обилно ястие и да пусна в храната една умряла муха.
— И обвини за това готвача — завърши той.
Целият план ми прозвуча толкова абсурдно, че се разсмях. Но като видях неподправената надежда, изписана по лицето му, обещах да изпълня това, което искаше.
— Изчакай тук — рече Мариано Аурелиано и заедно с плещестия индианец, който още не ми беше представен, се запътиха към стария, червен пикап, паркиран на улицата.
Върнаха се много бързо.
— Между другото — рече Мариано Аурелиано — този човек тук е Джон. Той е индианец от племето юма, от Аризона.
Исках да го попитам дали и той е магьосник, но Мариано Аурелиано отново ме изпревари.
— Той е най-младият член на групата ни — довери ми той.
Усмихвайки се притеснено, аз протегнах ръка и казах:
— Радвам се да се запознаем.
— И аз — отвърна Джон с дълбок гърлен глас и топло стисна ръката ми. — Надявам се друг път да не стигаме до бой — ухили се той.
Макар че не беше много висок, той излъчваше жизнеността и силата на гигант. Дори големите му бели зъби изглеждаха неразрушими.
Шеговито, Джон опипа бицепсите ми.
— Обзалагам се, че можеш да повалиш човек само с един удар — рече той.
Преди да успея да му се извиня за ритниците и ругатните, Мариано Аурелиано ми бутна малка кутийка в ръката.
— Мухата — прошепна той и като извади от някаква чанта една черна, къдрава перука добави: — Джон предлага да си сложиш това.
— Не се притеснявай, съвсем нова е — увери ме той, докато нахлузваше перуката на главата ми.
След което се отдръпна малко назад и ме огледа критично.
— Не е зле — изказа се той, като дооправяше перуката, така че дългата ми руса плитка да е добре прибрана. — Не искам никой да те познае.
— Не е необходимо да се дегизирам — уверих ги аз. — Повярвайте ми, не познавам никого в Тусон.
Обърнах страничното огледало на колата и се огледах.
— Не мога да вляза вътре така — изроптах аз. — Приличам на пудел.
Мариано Аурелиано ме изгледа с дразнещо задоволство, докато оправяше няколко немирни къдрици.
— И така, не забравяй, че трябва да седнеш на бара и да се разкрещиш неистово, когато откриеш мухата в храната си — рече той.
— Защо? — попитах аз.
Той ме погледна, като че ли бях малоумна.
— Трябва да привлечеш вниманието и да унижиш готвача — изтъкна той.
Кафенето беше пълно с хора, дошли за своята ранна вечеря. Въпреки това, не след дълго аз се настаних на бара и бях обслужена от измъчена на вид, но дружелюбна възрастна келнерка.