Полускрит зад гишето за поръчки беше готвачът. Също като двамата си помощника, той изглеждаше да е мексиканец или мексикано-американец. Той си вършеше задълженията леко и весело, поради което бях сигурна, че е безобиден, неспособен на злонамерени постъпки. Но като се сетих за стария индианец, който ме чакаше на паркинга, аз без никакво чувство за вина изпразних кутийката така ловко и бързо, че дори мъжете от двете ми страни не забелязаха — върху идеално приготвения хамбургер с пържола, който бях поръчала.
Писъкът ми на отвращение беше истински, като видях огромна, мъртва хлебарка върху храната си.
— Какво има, мила? — попита загрижено сервитьорката.
— Как си мисли готвачът, че ще ям това? — оплаках се аз.
Не беше необходимо да симулирам гняв. Бях истински възмутена, но не от готвача, а от Мариано Аурелиано.
— Как може да постъпва така с мен? — попитах аз високо.
— Станала е просто някаква грешка — обясни сервитьорката на двамата любопитни и обезпокоени клиенти от двете ми страни. Тя показа чинията на готвача.
— Прекрасно! — рече той с ясен и висок глас и потривайки замислено брадичка заоглежда храната.
Ни най-малко не беше притеснен. Дори имах известни подозрения, че ми се присмива.
— Тази хлебарка трябва да е паднала или от тавана — размишляваше гласно той, вторачил се в главата ми с неподправен интерес — или може би от перуката й.
Преди да успея да се възмутя и да поставя готвача на мястото му, той ми предложи да си избера каквото искам от менюто.
— Ще бъде за сметка на заведението — обеща той. Поръчах си пържола и печени картофи, които ми бяха донесени почти веднага. Докато подправях салатата си от маруля, която винаги ядях накрая, забелязах паяк с внушителни размери да изпълзява изпод едно от листата. Бях така сащисана от тази очевидна провокация, че не можах дори да изпищя. Вдигнах поглед. Зад гишето за поръчки ми махаше готвачът с лице, озарено от широка усмивка. Мариано Аурелиано ме чакаше с нетърпение.
— Какво стана? — попита той.
— Вървете по дяволите и ти, и твоята отвратителна хлебарка! — изсъсках аз, след което сърдито добавих: — Нищо не стана. Готвачът не се разстрои. Беше му безкрайно забавно, за моя сметка, разбира се. Единственият разстроен бях аз.
По негово настояване аз му разказах подробно какво се беше случило. Колкото повече говорех, толкова по-доволен ставаше той. Смутена от реакцията му, аз го изгледах кръвнишки.
— Какво толкова смешно има? — попитах.
Той се опита да задържи лицето си сериозно, но устните му потръпваха. Тихото му подсмихване избухна във висок, доволен смях.
— Не е възможно да се приемаш толкова насериозно — скара ми се той. — Ти си превъзходен сънувач, но очевидно не те бива за актриса.
— Сега не играя. И в кафенето също не играх — казах аз отбранително с пронизителен глас.
— Исках да кажа, че разчитах на твоята способност да си убедителна — рече той. — Трябваше да накараш готвача да повярва в нещо, което не беше истина. Наистина смятах, че можеш.
— Как смееш да ме критикуваш! — изкрещях аз. — Заради теб се изложих пред толкова хора, а единственото, което имаш да кажеш е, че не знам как да се преструвам!
Смъкнах перуката и му я хвърлих.
— Сега сигурно и въшки съм хванала — допълних.
Без да обръща внимание на моето избухване, Мариано Аурелиано продължи, като каза, че Флоринда вече го била информирала за това, че не мога да се преструвам.
— Трябваше да се уверим, че действително е така, за да те сложим на точното ти място — добави той спокойно. — Магьосниците са или сънувачи, или прикривачи. А някои са и двете.
— За какво говориш? Какви са тези глупости за сънувачи и прикривачи?
— Сънувачите се занимават със сънища — обясни той меко. — Те черпят своята сила и мъдрост от сънищата. Прикривачите, от друга страна, се занимават с хора, с ежедневния свят. Те черпят своята мъдрост и сила от взаимоотношенията си със своите събратя.
— Очевидно изобщо не ме познавате — казах с насмешка. — Аз много добре се разбирам с хората.
— Не е вярно — възрази ми той. — Ти сама каза, че не умееш да разговаряш. Ти си добър лъжец, но лъжеш само за да получиш това, което искаш. Твоите лъжи са твърде специфични, твърде лични. И знаеш ли защо?
Той направи малка пауза, като че ли да ми даде време да отговоря. Но преди да успея дори да помисля какво да кажа, добави:
— Защото за теб нещата са или бели, или черни, без никакви нюанси помежду им. И нямам предвид нещата от морална гледна точка, а от гледна точка на удобството. Твоето удобство. Ти си истински властник.
Мариано Аурелиано и Джон се спогледаха, изправиха рамене, удариха пети и направиха нещо непростимо според мен, а именно: вдигнаха ръце във фашистки поздрав и отсечено казаха „Mein Fuehrer“.