— Познавам един човек, който може да ти помогне — рече тя.
— Много бих се радвала — прошепнах аз, докато развързвах шала си от врата, за да й покажа белезите.
След което й разказах кошмара си в най-големи подробности и попитах:
— Виждала ли си някога такова нещо?
— Изглежда доста сериозно — заяви тя, докато внимателно разглеждаше резките по шията ми. — Наистина не бива да си тръгваш преди да си се срещнала с лечителката, която имам предвид. Тя живее на стотина километра на юг от тук. Около два часа път с кола.
Възможността да се посъветвам с лечителка ме зарадва извънредно много. Бях свикнала с тяхното присъствие още от детството си във Венецуела. Винаги когато се разболеех, родителите ми викаха лекар, а след като гой си отидеше, нашата икономка, венецуелка, ме обличаше и ме отвеждаше при някой лечител. Като поотраснах и вече не исках да ме лекуват разни шамани — никой от приятелите ми не го правеше — тя ме убеди, че няма нищо лошо в това да си двойно защитен. С течение на времето тази практика се превърна в толкова силно установен навик, че когато се преместих да живея в Лос Анджелис, разболеех ли се, винаги гледах да се посъветвам както с лекар, така и с лечител.
— Мислиш ли, че ще ме приеме днес? — попитах аз.
И като видях учуденото й изражение, й напомних, че вече е неделя.
— За нея няма значение, ще те приеме по всяко време — увери ме Делия. — Просто ме изчакай тук и аз ще те отведа при нея. Само да си събера багажа и идвам.
— Защо ще си променяш плановете, за да ми помогнеш? — попитах аз, внезапно смутена от предложението й.
— В края на краищата, за теб аз съм една абсолютно непозната.
— Точно затова! — възкликна тя, ставайки от кушетката. След което ме изгледа снизходително, сякаш усещаше надигащите се у мен съмнения. — Каква по-добра причина може да има от тази? — попита тя риторично. — Да помогнеш на абсолютно непознат е проява или на глупост, или на огромна сила. В моя случай е проява на огромна сила.
Като не знаех какво да кажа, аз се вгледах в очите й, които сякаш приемаха света с почуда и любопитство. Имаше в нея нещо странно успокояващо. Не само й вярвах, но и имах чувството, че съм я познавала цял живот. Усещах някаква връзка помежду ни, някаква близост.
И въпреки това, когато изчезна зад вратата, отивайки да си вземе нещата, аз се замислих дали пък да не си грабна багажа и да се втурна към колата. Не исках от глупав авантюризъм да се забъркам в някоя каша, както често ми се беше случвало досега. Но някакво необяснимо любопитство ме задържаше, въпреки познатото глождещо чувство на безпокойство.
Бяха минали около двайсет минути, когато една жена в червено сако и панталон и груби туристически обувки влезе от вратата зад рецепцията. Спря за малко под светлината, след което със заучен жест отметна глава назад, така че къдриците на русата й перука отразиха светлината.
— Ти май не ме позна, а? — засмя се тя.
— Но това си ти, Делия — възкликнах аз, като я гледах втренчено, със зяпнала уста.
— Какво ще кажеш? — попита весело тя, докато вървяхме към колата, паркирана пред хотела.
Тя хвърли кошницата и вълнената си торба на задната седалка на кабриолета ми, след което седна до мен и рече:
— Лечителката, при която те водя, твърди, че само младите или пък много старите могат да си позволят да изглеждат скандално.
Преди да успея да й напомня, че не е нито едно от двете, тя ми довери, че всъщност е доста по-стара, отколкото изглежда. Лицето й светеше от възбуда, когато се извърна към мен и възкликна:
— Дегизирала съм се така, защото обичам да смайвам приятелите си!
Не каза обаче дали имаше предвид мен или лечителката. Аз определено бях смаяна. Не само дрехите й бяха различни; цялото й поведение се беше променило. Нямаше и следа от мълчаливата, сдържана жена, която пътува с мен от Ногалес до Хермозийо.
— Това ще бъде едно чудесно пътуване — обяви тя, — особено ако смъкнем покрива. — Гласът й беше щастлив и замечтан.
— Обожавам да пътувам нощем със смъкнат покрив. С готовност изпълних желанието й.
Беше почти четири часа сутринта, когато оставихме Хермозийо зад гърба си. Тъмното небе, нежно u обсипано със звезди, изглеждаше по-високо от всякога. Карах бързо, а сякаш не се движехме. На светлината на фаровете ту се появяваха, ту изчезваха чворестите силуети на кактусови и мескитови дървета, които като че ли нямаха край; и всичките изглеждаха с еднаква форма, с еднакви размери.
— Взех малко сладки кифлички и цял термос champurado — рече Делия, докато се пресягаше към кошницата на задната седалка. — Ще се съмне преди да сме стигнали до къщата на лечителката.