Колкото повече се смееха, толкова повече се разпалваше гневът ми. Усещах как кръвта бучи в ушите ми и нахлува в лицето ми. Но този път аз не направих нищо, за да се успокоя. Ритах колата и удрях с ръце по капака.
Двамата мъже, вместо да се опитат да ме успокоят — както определено биха постъпили родителите или приятелите ми, — стояха и се смееха, като че ли им разигравах най-смешния спектакъл на света.
Тяхното безразличие, тяхната абсолютна липса на загриженост, бяха толкова шокиращи, че гневът ми спадна от самосебе си. Никога досега не бяха ме пренебрегвали толкова пълно. Чувствах се в безизходица. Осъзнах, че бях изчерпала всичките си ходове. До онзи ден не знаех, че свидетелите на моите избухвания останеха равнодушни към тях, аз просто нямаше да зная какво да правя по-нататьк.
— Мисля, че сега е объркана — обърна се Мариано Аурелиано към Джон. — Не знае какво да прави.
После прегърна плещестия индианец през раменете и добави тихо, но все пак достатъчно високо, за да чуя:
— Сега ще се разплаче и ще плаче дотогава, докато не отидем да я успокоим. Нищо не е по-досадно от една разглезена кукла.
Това вече преля чашата. Като разярен бик, аз наведох глава и се засилих към Мариано Аурелиано.
Той беше така изненадан от моята гневна, внезапна атака, че едва не падна; това ми даде достатъчно време да го захапя за корема. Той нададе вик, който беше смесица от болка и смях.
Джон ме сграбчи през кръста и ме дръпна настрани. Аз не си отворих устата, докато не падна частичният ми мост. Бях си счупила два от горните предни зъби, когато бях на тринайсет години, в едно сбиване между венецуелските и немските ученици в Немското училище в Каракас.
И двамата мъже се запревиваха от смях. Джон се надвеси над багажника на моя Фолксваген, като се държеше за корема и удряше по колата.
— Тя има дупка в зъбите си като футболист — изкрещя той през смях.
Притеснението ми беше неописуемо. Бях така сърдита и ядосана, че коленете ми се огънаха, аз се свлякох на павирания паркинг и припаднах. Когато се свестих, бях вътре в пикапа. Мариано Аурелиано притискаше гърба ми. Като се усмихваше, той ме погали по главата и после ме прегърна.
Изненадах се от липсата на емоция у мен; не бях нито притеснена, нито ядосана. Бях отпусната, спокойна. Това беше едно спокойствие, едно блаженство, което не бях изпитвала досега. За пръв път в живота си осъзнах, че никога не съм била в мир със себе си или пък с околните.
— Ние безкрайно много те харесваме — рече Мариано Аурелиано. — Но ти трябва да се излекуваш от тези избухвания. В противен случай те ще те погубят. Този път вината беше моя. Дължа ти извинение. Нарочно те предизвиках.
Бях твърде спокойна, за да кажа каквото и да е. Излязох от пикапа, за да се протегна. Усетих болки в прасците, След като помълчах малко, аз се извиних на двамата мъже. Казах им, че съм станала още по-раздразнителна, откакто съм се пристрастила към колата.
— Спри да я пиеш тогава — предложи Мариано Аурелиано, след което напълно смени темата и продължи да говори, като че ли нищо не се е случило. Каза, че бил извънредно доволен, че съм се присъединила към тях.
— Така ли? — запитах аз с недоумение. — Нима съм се присъединила към вас?
— Да! — подчерта той. — Един ден ще разбереш всичко това.
Той посочи ято гарвани, грачещи над нас.
— Гарваните са добър знак. Виждаш ли колко прекрасно изглеждат? Те са като картина на фона на небето. Това, че ги виждаш сега, означава, че пак ще се видим.
Наблюдавах птиците, докато се скриха от погледа ми. Когато се извърнах да погледна Мариано Аурелиано, него вече го нямаше. Червеният пикап беше отпътувал без да издаде нито звук.
5
Без ДА ОБРЪЩАМ ВНИМАНИЕ на бодливите храсти, аз се втурнах след кучето, което препускаше през пелина с шеметна бързина. Скоро изгубих от поглед златистата му козина, проблясваща сред уханните диви храсти, и следвах лаенето му, което все повече и повече заглъхваше в далечината.
С безпокойство погледнах гъстата мъгла, която се спускаше над мен. Тя ме обгърна цялата и само след секунди вече нямаше и следа от небето. Следобедното слънце, подобно на размита огнена топка, едва се виждаше. А прекрасният изглед към залива Санта Моника от планините Санта Сузана, вече по — скоро въображаем, отколкото действителен, беше изчезнал с невероятна бързина.
Не се притеснявах, че кучето може да се изгуби. Аз обаче, и представа си нямах как да открия усамотеното място, което приятелите ми бяха избрали за нашия пикник. Нито пък как да намеря пътечката, от която бях тръгнала след кучето.