Направих няколко колебливи крачки в посоката, накъдето беше поело кучето, когато нещо ме накара да спра. Над мен, появявайки се от някакъв процеп в мъглата, аз видях малка точица светлина, която се спускаше към мен. Последва я още една и още една, като някакви малки пламъчета, навързани на нишка. Светлинките потрепнаха и се люшнаха във въздуха и тъкмо преди да ме достиг нат, изчезнаха сякаш мъглата около мен ги погълна.
Тъй като това стана само на няколко крачки от мен, аз се приближих до мястото, любопитна да разбера каква беше тази невероятна гледка. Докато се взирах напрегнато в мъглата, аз видях тъмни човешки фигури да се носят във въздуха на половин — един метър от земята, движейки се така, сякаш стъпваха на пръсти по облаците. Една след друга човешките фигури клекнаха в кръг. Направих още няколко несигурни крачки и спрях, тъй като мъглата се сгъсти и те потънаха в нея.
Останах на място, незнаейки какво да правя. Усетих странна уплаха. Не уплахата, която познавах, а някакъв страх в тялото ми, в корема ми; уплахата, която вероятно животните изпитват. Не знам колко дълго съм стояла там. Когато мъглата се разреди достатъчно, за да виждам, аз съзрях вляво от мен, на около петнайсетина метра разстояние, двама мъже, които седяха на земята с кръстосани крака. Те си говореха шепнешком. Звукът от гласовете им като че ли беше навсякъде около мен, уловен в малките късчета мъгла, които бяха като топки памук. Не разбирах какво казват, но се почувствах по-уверена, като долавях оттук — оттам някоя дума; говореха на испански.
— Изгубих се! — извиках аз на испански.
И двамата мъже се извърнаха бавно и колебливо, не вярвайки на очите си, като че ли виждаха призрак. Аз се обърнах кръгом да видя дали няма някой зад мен, който да е причината за драматичната им реакция. Но нямаше никой.
С широка усмивка единият от мъжете стана, протегна се докато ставите му изпукаха и с широки крачки дойде при мен. Той беше млад, нисък, със силно тяло, масивни рамене и голяма глава. Тъмните му очи излъчваха веселост и любопитство.
Казах му, че съм излязла на разходка с приятели и съм се изгубила, докато тичам след кучето им.
— Не знам как да се върна при тях — завърших аз.
— По този път не можеш да продължиш нататък — предупреди ме мъжът. — Стоим на скала.
Той уверено ме хвана за ръката и ме заведе до самия край на скалата, под който зееше огромна пропаст и който беше на не повече от три метра разстояние от мястото, където бях стояла.
— Този мой приятел — рече той, посочвайки другия мъж, който беше останал седнал и ме гледаше втренчено — тъкмо ми разказваше за древното индианско гробище там долу, когато ти се появи и ни изплаши до смърт.
Той внимателно огледа лицето ми, дългата ми руса плитка, и попита:
— Шведка ли си?
Все още зашеметена от това, което младият мъж каза за гробището, аз се загледах в мъглата. При нормални обстоятелства, като студентка по антропология, аз бих се радвала да разбера повече за едно древно индианско гробище. В момента обаче това изобщо не ме интересуваше, дори и да имаше нещо такова в мъгливата бездна под мен. Единствената мисъл в главата ми беше, че ако не бях се захласнала по онези светлинки, сега може би щях самата аз да съм погребана.
— Шведка ли си? — попита отново младият мъж.
— Да — излъгах аз и веднага съжалих.
Не знаех, обаче, как да се поправя, без да се изложа.
— Говориш испански идеално — отбеляза мъжът. — На шведите явно им се удават езиците.
Макар че се чувствах ужасно гузна, не можех да не добавя, че освен природната дарба, на скандинавците им се налага да учат езици, за да могат да контактуват с останалата част от света.
— Освен това — признах аз — съм израснала в Южна Америка.
Неясно защо, тази последна информация озадачи младия мъж. Той поклати недоверчиво глава и дълго мълча, потънал в мисли. После, сякаш стигнал до някакво решение, бързо ме хвана за ръката и ме поведе към мястото, където седеше другият мъж.
Нямах никакво намерение да завързвам запознанства. Исках да се върна при моите приятели възможно по — скоро. Но младият мъж така ме предразположи, че вместо да ги помоля да ме отведат обратно до пътечката, аз им разказах подробно за светлинките и човешките фигури, които току-що бях видяла.
— Колко странно, че духът я е пощадил — измърмори седналият мъж, като че ли на себе си смръщил сключените си черни вежди.
Но очевидно беше говорил на спътника си, защото той смутолеви някакъв отговор, който не успях да доловя. После се спогледаха заговорнически, от което безпокойството ми още повече нарастна.