— Моля? — обърнах се аз към седналия мъж. — Не разбрах какво казахте.
Той ме изгледа мрачно и настойчиво.
— Предупредили са те за опасността — заяви той с дълбок и звучен глас. — Пратениците на смъртта са ти дошли на помощ.
— Кой? — почувствах се длъжна да попитам, макар че много добре го бях разбрала.
Внимателно го огледах. За момент бях сигурна, че го познавам, но като продължих да го гледам, осъзнах че никога не съм го виждала. И въпреки това, не можех напълно да се освободя от усещането, че го познавам. Не беше толкова млад, колкото другия мъж, но не беше и стар. Определено беше индианец. Кожата му беше тъмнокафява и имаше гарвановочерна, права и гъста като четка коса. Но не само външността му ми се струваше позната; имаше и нещо друго — той беше мрачен, както само аз можех да съм.
Уж почувствал се неловко от това как го изучавам, той рязко се изправи.
— Ще те заведа при приятелите ти — измънка той. — Следвай ме и да не си посмяла да паднеш. Ще паднеш върху мен и ще ни убиеш и двамата — добави той кисело. Преди да успея да кажа, че не съм някоя тромава глупачка, той тръгна по нанадолнището на много стръмен склон, в посока противоположна на скалата.
— Знаеш ли къде отиваш? — извиках аз след него с изострен от притеснение глас.
Не можех да се ориентирам — не че обикновено съм добра с посоките, — но не си спомнях да съм се изкачвала по хълм, докато тичах след кучето.
Мъжът се обърна. Ехидна усмивчица бързо озари лицето му, макар че очите му не се смееха. Изгледа ме с мрачен, студен поглед.
— Ще те отведа при приятелите ти — беше всичко, което каза.
Не го харесвах, но въпреки това му вярвах. Не беше много висок — около метър и седемдесет — и беше с дребен кокал, но тялото му изглеждаше масивно и стегнато като на як човек. Движеше се в мъглата с изключителна увереност, стъпвайки леко и плавно по това, което ми се струваше вертикален склон.
Младият мъж се спускаше след мен, като ми помагаше всеки път, когато закъсвах. Той имаше покровителствените обноски на старомоден джентълмен. Ръцете му бяха силни и хубави и невероятно нежни на пипане. Силата му беше огромна. На няколко пъти с лекота ме повдигна и ме преметна през главата си. Това сигурно не беше кой знае какво, ако се вземат под внимание жалките ми килограми, но доста впечатляващо, като се има предвид, че стоеше върху шистови тераси и не беше повече от пет — шест сантиметра по-висок от мен.
— Трябва да благодариш на пратениците на смъртта — настоя мъжът, който ни беше водил, веднага щом стигнахме равно място.
— Така ли? — попитах аз с насмешка.
Мисълта да благодаря на „пратениците на смъртта“ ми се струваше абсурдна.
— Трябва ли да падна на колене? — попитах аз в пристъп на смях.
На мъжа не му се стори забавно. Той сложи ръце на бедрата си и ме погледна право в очите, без следа от усмивка по тясното му, мрачно лице. Имаше нещо заплашително в стойката му, в полегатите му тъмни очи под рунтавите вежди, сключени над ясно очертания му нос. Той ми обърна гръб рязко и отиде да седне на една близка канара.
— Не можем да напуснем това място преди да си благодарила на пратениците на смъртта — заяви той.
Изведнъж ме порази мисълта, че съм сама в някакво забравено от бога място. Бях в безизходица в мъглата с двама непознати мъже, единият от които вероятно и опасен. Знаех, че няма да мръдне от мястото си, докато не изпълня налудничавата му молба. За мое най-голямо учудване, вместо да изпитам страх, ме досмеша.
Многозначителната усмивка по лицето на младия мъж ясно говореше, че знае как се чувствам и беше доста доволен от това.
— Не е необходимо чак да коленичиш — рече ми той, след което се разсмя, неспособен да се сдържа повече.
Това беше ясен, остър звук; той се затъркаля като камъчета навсякъде около мен. Зъбите му бяха снежно бели и абсолютно равни като на дете. Лицето му имаше едновременно пакостливо и меко изражение.
— Достатъчно е да кажеш „благодаря“ — подсказа ми той. — Кажи го. Какво ще ти стане?
— Чувствам се глупаво — доверих му аз, съзнателно опитвайки се да го спечеля на моя страна. — Няма да го направя.
— Защо? — попита той равнодушно. — Ще ти отнеме само секунда и — подчерта той с усмивка — изобщо няма да боли.
Противно на себе си, нервно се изсмях.
— Съжалявам, но не мога да го направя — повторих аз. — Такава съм си. Започне ли някой да настоява да направя нещо, което не искам, ставам напрегната и заядлива.
Забил поглед в земята, подпрял брадичка на ръцете си, младият мъж кимна замислено. — факт е, че нещо те спря да не се нараниш, може би дори убиеш — рече той след дълга пауза. — Нещо необяснимо.