Съгласих се с него. Дори признах, че всичко това беше много странно за мен. След което се опитах да защитя тезата за щастливото стечение на обстоятелствата.
— Много подходящ пример — рече той с усмивка и дръзко ме хвана за брадичката. — Но той не обяснява твоя случай. Ти получи дар. Наречи дарителя съвпадение, обстоятелства, верига от събития или каквото щеш, фактът остава, че ти беше пощадена от болката, от нараняването.
— Може би си прав — отстъпих аз. — Трябва да съм по-благодарна.
— Не по-благодарна. По-гъвкава, по-податлива — рече той и се разсмя.
Като видя, че започвам да се ядосвам, той разтвори широко ръце, сякаш искаше да обхване пелина около нас и рече:
— Приятелят ми смята, че това което си видяла, е свързано с индианското гробище, разположено точно тук.
— Не виждам гробище — казах в своя защита аз.
— То трудно се забелязва — обясни той, като премигваше насреща ми, сякаш имаше проблеми с очите. — И не мъглата пречи да се види. Дори в слънчев ден, човек не вижда друго, освен няколко храста пелин.
Той коленичи и като се усмихваше широко вдигна поглед към мен.
— За окото на познавач обаче тези храсти са разположени в доста необичайна форма. — Той легна на земята по корем, изви глава на ляво и ми даде знак да направя същото.
— Това е единственият начин да го видиш ясно — обясни той, когато легнах до него на земята. — И аз нямаше да го знам, ако не беше този мой приятел, който знае всякакви интересни и вълнуващи неща.
Отначало не видях нищо, но после един по един забелязах камъните в гъстия шубрак. Тъмни и лъскави, сякаш бяха измити от мъглата, те седяха изгърбени в кръг, наподобявайки повече същества, отколкото камъни.
Едва не изпищях, като осъзнах, че кръгът от камъни беше досущ като кръга от човешки фигури, който бях видяла в мъглата.
— Сега вече наистина ме е страх — измърморих аз, като се размърдах нервно. — Казах ти, че видях човешки фигури, насядали в кръг.
Погледнах го да видя дали лицето му издава някакво неодобрение или насмешка, преди да добавя:
— Звучи абсурдно, но почти мога да се закълна, че тези камъни са хората, които видях.
— Знам — прошепна той толкова тихо, че трябваше да отида по — близо до него. — Всичко това е толкова загадъчно — продължи той. — Приятелят ми, който, сигурно си забелязала, е индианец, казва че на някои индиански гробища, като това например, има редица или кръг от камъни. Камъните са пратениците на смъртта.
Той изпитателно ме изгледа, сякаш да се увери, че го слушам внимателно, и поверително добави:
— Те са пратениците, забележи, а не изображение на пратениците.
Аз продължавах да го гледам втренчено, не само защото не знаех как да разбирам думите му, но и защото лицето му непрекъснато се променяше, докато говореше и се усмихваше. Не че чертите му се променяха, но лицето му на моменти беше като на шестгодишно дете, друг път — на седемнайсетгодишно момче, а понякога и на старец.
— Това са странни вярвания — продължи той, като се правеше, че не забелязва как го изучавам. Аз не им отдавах голямо значение до момента, в който ти се появи изневиделица, тъкмо когато моят приятел ми разказваше за пратениците на смъртта, а после ти каза, че току-що си ги видяла.
— Ако имах повод да се съмнявам — продължи той, като гласът му изведнъж стана заплашителен — щях да сметна, че вие двамата сте се наговорили.
— Но аз не го познавам! — защитих се аз, възмутена дори от намека за подобно нещо, след което тихо прошепнах така, че само той да ме чуе: — Да ти кажа право, от твоя приятел тръпки ме побиват.
— Ако имах повод да се съмнявам — повтори младият мъж, като пренебрегна моето изказване, — щях да сметна, че вие двамата се опитвате да ме изплашите. Но аз не съм подозрителен. Така че не ми остава друго, освен да отложа преценките и да се чудя ти каква роля играеш.
— В такъв случай хич не се чуди — казах раздразнено аз.
— И без това изобщо не разбирам за какво говориш.
Изгледах го гневно. Не изпитвах никакво съчувствие към неговата дилема. От него също ме побиваха тръпки.
— Говори за благодарност към пратениците на смъртта — рече по-възрастният мъж.
Той беше дошъл до мястото, където лежах и се беше вторачил в мен по много странен начин.
В желанието си да се махна от това място и тези двама луди, аз станах и изкрещях благодарностите си. Гласът ми отекна, сякаш шубраците се бяха превърнали в скали. Слушах докато звукът заглъхна.
После като някоя луда, и абсолютно противно на убежденията си, аз изкрещях своята благодарност отново и отново.