— Кармен Гебауър — отвърнах аз без колебание, като казах името на моя приятелка от детството.
За да разсея чувството на неловкост и вина, че отново излъгах с такава лекота, аз попитах Джо дали е от Аржентина. Но като видях как озадачено се намръщи, побързах да добавя, че акцентът му е определено аржентински.
— Макар че не изглеждаш като аржентинец — отбелязах аз.
— Мексиканец съм — рече той. — А ако се съди по твоя акцент, ти си израснала или в Куба, или във Венецуела.
Не исках разговора да продължава в тази насока, затова бързо смених темата.
— Знаеш ли как да се върнем обратно на пътеката? — попитах аз, внезапно обезпокоена, че приятелите ми може би вече се притесняват за мен.
— Не, не знам — призна Джо с детска откровеност. — Но Гумерсиндо Ивънс-Причърд знае.
Гумерсиндо ни поведе през гъсталака, след което се заизкачвахме по тясна пътечка от другата страна на хълма. Не след дълго чухме гласовете на моите приятели и лая на кучето им.
Почувствах невероятно облекчение, но и разочарование, че никой от двамата мъже не се опита да ми поиска телефон или адрес, за да се свърже с мен.
— Сигурен съм, че пак ще се срещнем — каза Джо небрежно вместо довиждане.
Гумерсиндо Ивънс-Причърд ме изненада, като галантно ми целуна ръка. Направи го толкова естествено и елегантно, че и през ум не ми мина да му се изсмея.
— Това му е в кръвта — обясни Джо. — Макар да е само наполовина англичанин, обноските му са безупречни. Истински джентълмен!
Без да кажат повече нито дума или да хвърлят поглед назад, двамата мъже изчезнаха в мъглата. Много се съмнявах, че отново ще ги видя. Обзета от угризения, че ги излъгах за името си, аз насмалко да хукна след тях, когато кучето на моите приятели ме повали на земята, като се хвърли върху мен и се опита да близне лицето ми.
6
ВТРЕЩЕНА ОТ ПОЧУДА, аз гледах изумено поканения лектор. С костюм и вратовръзка, с късата си къдрава коса и гладко избръснато лице, Джо Кортез изглеждаше като човек от друго време сред редиците от дългокоси, брадати, небрежно облечени студенти в една от големите аудитории на Калифорнийския Университет в Лос Анджелис.
Бързо заех свободното място на последния ред в претъпканата аудитория, запазено ми от същата приятелка, с която ходих на излет в планините Санта Сузана.
— Кой е този? — попитах я аз.
Поклащайки недоверчиво глава, тя ме изгледа нетърпеливо, след което надраска на едно листче КАРЛОС КАСТАНЕДА.
— И кой, по дяволите, е този Карлос Кастанеда? — попитах аз и неволно се изхилих.
— Дадох ти книгата му — изсъска тя, след което добави, че бил известен антрополог, работил дълго време на терен в Мексико.
Насмалко да доверя на приятелката ми, че лекторът е същият човек, когото срещнах, когато се изгубих. Но си замълчах и то с основание. Този човек едва не развали приятелството ни, което аз много ценях. Приятелката ми беше твърдо убедена, че историята за сина на Ивънс-Причърд е пълна измислица. Аз настоях, че двамата мъже нямат повод да ме лъжат. Просто знаех, че откровено ми бяха казали истината. Приятелката ми, ядосана, че им вярвам, ме беше нарекла „наивна глупачка“.
И тъй като никоя от двете не искаше да отстъпи, спорът ни стана доста разгорещен. Съпругът й, надявайки се да ни вразуми, бе предположил, че може пък и да са ми казали истината. Вбесена, че не е солидарен с нея, приятелката ми му изкрещя да мълчи.
През целия път на връщане бяхме в мрачно настроение и с обтегнати отношения. Минаха няколко седмици, докато отново се сдобрим. Междувременно аз се опитах да проверя достоверността на моята информация за сина на Ивънс-Причърд. Консултирах се с няколко човека, по-вещи по въпросите на антропологията и антрополозите от мен или моята приятелка. Не е необходимо да казвам, че навсякъде се почувствах като пълна глупачка. От инат обаче продължавах да се държа за сляпата си вяра, че аз единствена знам истината. Бяха ме възпитавали да съм практична; ако човек лъже, то трябва да е защото иска да постигне нещо, което не може да се постигне по друг начин. А аз така и не успявах да си обясня какво биха могли да постигнат тези двама мъже, като ме излъжат.
Не слушах внимателно лекцията на Карлос Кастанеда. Бях твърде погълната от мисълта каква ли е причината му да ме излъже за името си. Тъй като бях склонна да търся мотивите на хората от едно изказване или забележка, аз си блъсках ума да намеря ключ към неговите. Но тогава си спомних, че аз също му бях казала фалшиво име, а не можех да определя защо бях постъпила така.
След дълги размишления аз реших, че го бях излъгала, защото автоматично съм почувствала, че не мога да му вярвам. Беше твърде самоуверен, твърде наперен, за да заслужи доверието ми. Майка ми ме беше възпитала да не вярвам на хората от латинската раса, особено ако не са склонни да засвидетелстват раболепие. Тя често казваше, че латиноамериканците са като петлета — интересува ги само да се бият, да ядат и да правят секс, в този ред.