Той ме изгледа странно, като че ли не ми вярваше. После ме попита със загадъчна усмивка:
— По какво съдеше, че е магьосница?
— По много неща. Убиваше пилета и ги предлагаше на боговете срещу някакви услуги. Тя и приятелите й магьосници — мъже и жени — танцуваха, докато изпаднат в транс. Тя редеше тайни заклинания, които имаха силата да изцеляват приятелите й и да поразяват враговете й. Беше се специализирала в любовни отвари. Приготвяше ги от лечебни растения и всякакви човешки отпадъци като например менструална кръв, изрязани нокти и косми, за предпочитане от срамните области. Правеше и амулети за късмет в хазарта и любовта.
— И родителите ти позволяваха всичко това? — попита той недоверчиво.
— Вкъщи никой не знаеше за това, освен мен и клиентите на бавачката ми, разбира се — обясних аз. — Тя ходеше по домовете, както всеки лекар. Единственото, което пра веше вкъщи, беше да пали свещи зад тоалетната чиния, когато сънувах кошмари. И тъй като това, изглежда, ми помагаше, а и на плочките нямаше опасност нещо да се запали, майка ми открито й позволяваше да го върши. Той рязко стана и започна да се смее.
— Какво смешно има? — попитах аз, чудейки се дали не смята, че съм си измислила всичко това. — Говоря истината, уверявам те.
— Ти си мислиш, че щом си наумиш нещо и след това го изразиш, то се превръща в истина — рече той сериозно.
— Но аз ти казах истината — настоях аз, сигурна, че имаше предвид бавачката ми.
— Аз мога да виждам в съзнанието на хората — рече той спокойно. — Например виждам как си убедена, че ще ти се обясня. Убедила си себе си, че е така и сега за теб това е истината. Това имам предвид.
Опитах се да кажа нещо, но с възмущение замрях. Искаше ми се да побягна. Но щеше да бъде твърде унизително.
Той леко се намръщи и аз имах неприятното усещане, че знае как се чувствам. Лицето ми почервеня. Разтреперих се от потискан гняв. След няколко мига обаче, се почувствах изключително спокойна. Това не се дължеше на съзнателно усилие от моя страна и въпреки това имах ясното усещане, че нещо в мен се е променило, сякаш преместило. Смътно си спомних, че съм изживявала нещо подобно и преди, но споменът се заличи така бързо, както се беше и появил.
— Какво ми правиш? — измърморих аз.
— Просто виждам в хората — рече той с разкаяние в гласа. — Не винаги и не при всеки, а само с хората, с които съм тясно свързан. Не знам защо мога да виждам в теб. Беше явно, че е искрен. Изглеждаше по-объркан и от мен. Отново седна и се премести по — близо до мен на пейката. Известно време останахме в пълно мълчание. Беше толкова приятно да не правиш никакви усилия да поддържаш разговор без при това да се чувстваш глупаво. Вдигнах поглед към небето; беше безоблачно и прозрачно като синьо стъкло. Лек ветрец прошумоля в боровите клони и игличките се посипаха върху нас като дъждец. После ветрецът се превърна във вятър и сухите, пожълтели листа, изпадали от близкия чинар, се понесоха към нас; те се завихриха около нас с нежен, ритмичен звук. След което с един рязък порив вятърът ги отнесе високо във въздуха.
— Това беше чудесно проявление на духа — измърмори той. — И то беше за теб. Вятърът, листата, въртящи се във въздуха пред нас. Магьосникът, с който работя, би казал, че това е знак. Нещо те посочи на мен, точно в момента, в който си мислех, че е по-добре да си тръгвам. Сега вече не мога да си тръгна.
Като мислех само за последното му изречение, аз се почувствах неизразимо щастлива. Това не беше радостното, тържествуващо щастие, което човек изпитва, когато получава каквато е искал. Беше по — скоро едно усещане за абсолютно блаженство, което не трая дълго. Инертната част от мен внезапно взе ситуацията в свои ръце и настоя да се освободя от тези мисли и чувства. Нямах работа там. Бях зарязала едно упражнение, бях пропуснала обяда с истинските ми приятели и ежедневните няколко дължини в плувния басейн на женския гимнастически салон.
— Може би ще е по-добре да си тръгвам — рекох аз. Исках да го кажа като облекчение, но прозвуча сякаш изпитвам самосъжаление — което беше донякъде така.
Но вместо да си тръгна, аз го попитах, възможно най-небрежно, дали винаги е имал тази способност да прозира в хората.
— Не, не винаги — отвърна той.
Мекият му тон ясно показваше, че съзнава вътрешния ми смут.
— Възрастният магьосник, с когото работя, неотдавна ме научи как да го правя.
— Смяташ ли, че може и мен да научи? — попитах аз.
— Да, мисля че би го направил.
Изглеждаше изумен от собственото си изказване.
— Ако и той те усеща така, както и аз, положително ще се опита да те научи.