— Ти знаеше ли за магьосничеството преди? — попитах плахо аз, като се освобождавах полека-лека от вълнението си.
— В Латинска Америка всеки си мисли, че знае, и аз също смятах, че знам. В това отношение ми напомняш за мен самия. Също като теб, аз бях убеден, че знам какво е магьосничество. Но после, когато действително се сблъсках с него, съвсем не беше това, което си мислех.
— А какво беше?
— Просто. Толкова просто, че чак е страшно — призна той. — Ние си мислим, че магьосничеството е страшно, защото е зловредно. Магьосничеството, с което аз се сблъсках, съвсем не е зловредно и поради това е най-страшното нещо.
Прекъснах го, за да отбележа, че вероятно има предвид бялата магия в съпоставка с черната магия.
— Не говори глупости, дявол да го вземе! — отряза ме припряно той.
Грубият му тон и начинът, по който го каза, бяха толкова шокиращи за мен, че ми беше трудно да си поема дъх. Моментално се върнах в предишния си душевен смут. Той извърна лице, за да избегне втренчения ми поглед. Беше си позволил да ми крещи. Така се ядосах, че усещах как съм на ръба на истерията. Ушите ми бучаха. Тъмни петна се въртяха пред очите ми. И щях да го ударя, ако не беше отскочил извън обсега ми така бързо.
— Много си недисциплинирана — рече той и отново седна. — И доста агресивна. Бавачката ти сигурно е изпълнявала всяка твоя прищявка и се е отнасяла с теб като че ли си направена от най-скъпоценно стъкло.
И като видя смръщеното ми лице, продължи с обяснението, че не ми е изкрещял от нетърпение или гняв.
— За мен лично няма значение дали слушаш или не — поясни той. — Но има значение за един друг, заради когото ти изкрещях. Един друг, който ни наблюдава.
Отначало се почувствах объркана, а след това неспокойна. Огледах се наоколо ми, чудейки се дали неговият учител-магьосник не ни наблюдава отнякъде.
Той пренебрегна всичко тава и продължи:
— Моят баща никога не ми е казвал, че всички ние имаме един постоянен свидетел. А не ми го е казвал, защото не го е знаел. Също както и ти самата не го знаеш.
— Какви глупости ми говориш?
Грубият ми, ядосан глас отразяваше чувствата ми в момента. Той ми беше изкрещял, беше ме обидил. Дразнеше ме това, че ме заливаше с приказки, сякаш нищо не се е случило. Ако смяташе, че ще пренебрегна постъпките му, жестоко се лъжеше. „Няма да ти се размине, приятел“, мислех си аз, като му се усмихвах злобно, „не и на мен тия“.
— Говоря за една сила, за едно същество, заедно присъствие, което не е нито сила, нито същество, нито присъствие — обясни той с ангелска усмивка.
Изглежда съвсем не забелязваше войнственото ми настроение.
— Звучи като безсмислица, но не е. Имам предвид нещо, което само магьосниците познават. Те го наричат „духът“. Нашият личен наблюдател, нашият постоянен свидетел.
Не знам точно как стана или точно коя дума го причини, но изведнъж той разполагаше с цялото ми внимание. Продължи да говори за тази сила, която не била, както твърдеше той, нито Бог, нито каквото и да е, свързано с религията или с морала, а била една безлична, обективна сила, която сме можели да използваме, стига само да се научим да се свеждаме до нищото. Той дори ме хвана за ръката и аз нямах нищо против. Даже ми хареса да усещам неговото силно и все пак нежно докосване. Бях болезнено, очарована от странната власт, която имаше над мен. Бях поразена, че копнеех да седя с него на тази пейка вечно, оставила ръката си в неговата.
Той продължаваше да говори, а аз продължавах да попивам всяка негова дума. В същото време обаче перверзно си мислех кога ли ще ме хване и за бедрото, защото знаех, че няма да се задоволи само с това да ме държи за ръката, а аз нямаше да мога да направя нищо, за да го спра. Или пък може би не исках да направя нищо, за да го спра?
Той обясни, че бил безкрайно нехаен и недисциплиниран, но не го осъзнавал, защото бил пленник на настроението на времето.
— Какво настроение на времето? — попитах аз с груб, враждебен тон, за да не се издам, че ми е приятно да съм с него.
— Магьосниците го наричат „модалност на времето“ — рече той. — В наши дни това е ценностната система на средната класа. Аз съм мъж от средната класа, също както ти си жена от…
— Подобни класификации нямат никаква стойност — прекъснах го аз грубо, изтегляйки ръката си от неговата. — Те са просто обобщения.
Смръщих лице подозрително. Имаше нещо страшно познато в думите му, но не можех да си спомня къде съм ги чувала преди или пък какво значение им придавам. Въпреки това бях сигурна, че те са от жизнено важно значение за мен, само да можех да си спомня това, което вече знаех за тях.
— Не ми разигравай този социално-научен театър — рече той. — И двамата го съзнаваме.