Обзета от вълна на пълно объркване и безпомощност, аз хванах ръката му и я ухапах.
— Истински съжалявам за това — веднага смутолевих аз, още преди да се е опомнил от изненадата си. — Не знам защо го направих. Не съм хапала никого от дете.
Примъкнах се до края на пейката в очакване на съответна агресивна реакция. Нямаше такава.
— Ти си абсолютно примитивна — беше всичко, което каза той, разтърквайки ръката си някак замаяно.
Въздъхнах с облекчение. Неговата власт над мен беше разбита. И аз си спомних, че имам да уреждам стари сметки с него. Той ме бе превърнал в посмешище за приятелите ми, студенти-антрополози.
— Да се върнем към първоначалния ни проблем — предложих аз, като се опитвах да разпаля гнева си. — Защо ми надрънка всички онези глупости за сина на Ивънс-Причърд? Не може да не си знаел, че ще стана за смях.
Наблюдавах го внимателно, сигурна, че фронталната ми атака след ухапването най-после ще го извади от равновесие, или поне ще го смути. Очаквах да повиши тон, да загуби самообладание и увереност. Но той остана невъзмутим. Пое дълбоко въздух и придаде сериозно изражение на лицето си.
— Знам, че изглежда като прост случай на хора, които разказват измислици за собствено удоволствие — започна той с лек, небрежен тон. — Но всъщност е по-сложно.
Той тихичко се изхихика, след което ми напомни, че по онова време не е знаел, че съм студентка по антропология и че ще стана за посмешище. Направи малка пауза, като че ли търсеше подходящите думи, след което безпомощно сви рамене и добави:
— Наистина не мога да ти обясня сега защо ти представих моя приятел като сина на Ивънс-Причърд, освен ако не ти кажа още много за мен самия и моите цели. А това не е практично.
— Защо?
— Защото колкото повече знаеш, толкова повече ще се заплетеш с мен.
Той ме изгледа замислено, а очите му говореха, че е искрен.
— И нямам предвид духовно заплитане, а лично. Лично ще се заплетеш с мен.
Това беше толкова дръзка изява на наглост, че аз си възвърнах цялата увереност. Пуснах в ход своя добре оттрениран саркастичен смях и язвително казах:
— Ти си абсолютно отвратителен. Познавам този тип хора. Ти си типичен пример на надут латиноамерикански „мачо“, с каквито съм се борила цял живот.
Като видях изненадата по лицето му, аз подчертах с възможно най-надменен тон:
— Как смееш да си помислиш дори, че ще се забъркам с теб?
Той не почервеня от гняв, както очаквах. Удари се по коляното и избухна в неистов смях, като че ли това беше най-смешното нещо, което някога е чувал. И за мое най-голямо изумление започна да ме гъделичка в ребрата, сякаш съм дете.
За да не се разсмея, тъй като имах гъдел, аз изпищях от възмущение:
— Как смееш да ме докосваш?
Станах да си вървя. Треперех. След което изненадах себе си още повече, като отново седнах. И като видях, че пак се кани да ме гъделичка, аз свих юмруци пред себе си.
— Ще ти разбия носа, само да ме докоснеш още веднъж — предупредих го аз.
Абсолютно равнодушен към заплахата ми, той отпусна глава на гърба на пейката и затвори очи. Смееше се весело, с дълбок, ликуващ смях, от който се тресеше целият.
— Ти си типично германско момиче, израснало сред тъмнокожи — рече той, извръщайки се настрани към мен.
— Откъде знаеш, че съм германка? — попитах аз с неуверен глас, който исках да прозвучи малко заплашително. — Никога не съм ти го казвала.
— Още първия път, когато те срещнах, знаех, че си германка — рече той. — А и ти го потвърди в момента, в който излъга, че си шведка. Само германците, родени в Новия свят след Втората световна война, лъжат така. Ако живеят в Съединените щати, разбира се.
Макар че нямаше да го призная пред него, той беше прав. Често ми се беше случвало да усетя враждебността на хората, веднага щом разберат, че родителите ми са германци; в техните очи това автоматично ни правеше нацисти. Не помагаше и обяснението, че родителите ми са идеалисти. Разбира се, трябваше да призная пред себе си, че като добри германци, те смятаха своята раса за генетично по-добра, но в основата си бяха меки души, които въобще не се интересуваха от политика.
— Аз само се съгласих с теб — отбелязах кисело аз. — Видя руса коса, сини очи и високи скули и единственото, за което можа да се сетиш, беше швед. Май не ти работи много въображението, а?
Възползвах се от предимството си.
— На теб също не ти беше необходимо да лъжеш, освен ако не си гаден лъжец по природа — продължих аз, повишавайки тон без да искам. И като опрях показалец в гърдите му, добавих иронично: — Джо Кортез, а?