Тя ми наля половин чаша от гъстата царевична напитка, наподобяваща горещ шоколад, и започна да ми дава хапка по хапка от сладката кифличка.
— Минаваме през магическа земя — рече тя, докато отпиваше от вкусната шоколадова напитка. — Магическа земя, населена с воюващи хора.
— Какви воюващи хора? — попитах аз, като се постарах да не прозвучи надменно.
— Племето яки от Сонора — отвърна тя и замълча, вероятно за да прецени реакцията ми. — Възхищавам се от индианците яки, защото живеят в постоянна война — продължи тя. — Първо испанците, а след това и мексиканците, съвсем не отдавна, през 1934 година, са изпитали на гърба си свирепието, хитростта и безпощадността на воините яки.
— Не мога да се възхищавам на войната или пък на войнствените хора — казах аз.
А след това, като извинение за нападателния ми тон, обясних, че произхождам от немско семейство, което бе разделено от войната.
— При теб е друго — заяви тя. — Ти нямаш идеалите на свободата.
— Напротив! — възразих аз. — Именно защото изповядвам идеалите на свободата, смятам, че войната е нещо ужасно.
— Говорим за различни видове война — настоя тя.
— Войната си е война — вметнах аз.
— Войната, която ти имаш предвид — продължи тя, като пренебрегна моята забележка, — е между двама братя, и двамата управници, които се борят за надмощие.
Тя се наведе към мен и настоятелно прошепна:
— А войната, за която аз говоря, е между роб и господар, който си мисли, че притежава хората. Виждаш ли разликата?
— Не, не я виждам — заинатих се аз и повторих, че войната си е война, независимо от причината.
— Не мога да се съглася с теб — рече тя, като въздъхна шумно и се облегна назад на седалката. — Може би различията във философските ни възгледи се дължат на факта, че произхождаме от различни социални реалности.
Изумена от начина й на изразяване, аз автоматично намалих скоростта. Не исках да се държа невъзпитано, но академичното й изказване ми се стори толкова несъвместимо със ситуацията и така неочаквано, че не ми оставаше нищо друго освен да се разсмея.
Делия не се обиди; наблюдаваше ме с усмивка, напълно доволна от себе си.
— Когато опознаеш моята гледна точка, може би ще реагираш другояче — рече тя.
Пои това го каза толкова сериозно и същевременно така меко, че аз се засрамих, задето й се присмях.
— Дори може би ще ми се извиниш, задето ми се присмя — добави тя, като че ли четеше мислите ми.
— Извинявай, Делия — казах аз искрено. — Ужасно съжалявам, че се държах грубо. Твоите изказвания така ме изненадаха, че не знаех как да реагирам.
Погледнах я бързо и виновно добавих:
— Затова се разсмях.
— Нямам предвид да ми се извиниш от учтивост — рече тя, поклащайки глава разочаровано. — А да се извиниш за това, че не разбираш тежкото положение, в което се намира човекът.
— Не разбирам за какво говориш — казах аз притеснено. Усещах как очите й ме пронизват.
— Тъй като си жена, би трябвало да разбираш това положение много добре — рече тя. — Ти цял живот си била робиня.
— Какви ги приказваш, Делия? — възкликнах аз, подразнена от неуместните й твърдения, след което обаче веднага се успокоих, уверена, че горката индианка, без съмнение, е принудена да понася груб и властен съпруг.
— Повярвай ми, Делия, аз съм напълно свободна. Правя каквото си искам.
— Може и да правиш каквото си искаш, но не си свободна — настоя тя. — Ти си жена, а това автоматично означава, че зависиш от благоволението на мъжете.
— Не завися от ничие благоволение — изкрещях аз.
Не знам дали изказването ми или тонът, с който го направих, накараха Делия да избухне в силен смях. И тя ми се изсмя така искрено, както аз й се бях изсмяла преди.
— Изглеждаш доволна от отмъщението си — подхвърлих аз докачена. — Твой ред беше да ми се присмееш, нали?
— Съвсем не е същото — рече тя, изведнъж станала сериозна. — Ти ми се присмя, защото се чувстваш по-висша от мен. А роб, който говори като господар, винаги представлява за момент забавна гледка за господаря.
Опитах се да я прекъсна, за да й кажа, че нито за миг не ми е минавало през ума да я смятам за роб или пък себе си за господар, но тя пренебрегна усилията ми. След което със същия тон каза, че ми се е присмяла, защото съм се оказала глупава и сляпа за собственото си положение на жена.
— Какво ти става, Делия? — попитах аз озадачено. — Ти съзнателно ме обиждаш.
— И още как — с готовност се съгласи тя и се изкикоти, абсолютно безразлична към надигащия се у мен гняв. После шумно ме плясна по коляното.